Задочни репортажи за България

Може да се каже, че самият процес на написването на една творба преминава не под властта на писателя, а под властта на автоцензора. Почти нито един български писател не би могъл да повтори известните думи на Толстой, че неговите литературни герои преставали да се подчиняват на волята му и всеки тръгвал по свой път. Но такава Толстоевска грешка българските писатели не допускат, защото техните герои са марионетки в ръцете на вечно уплашения, вечно съобразяващия се угодник — автоцензора.

Компромисът при написването има и други форми. Не е рядко явление, ако писателят наистина задълбае в собствената си искреност, отиде малко по-далече от 900-те метра и приближи самострелящите устройства на литературната граница, т.е. напише нещо, което автоцензорът не одобрява, тогава за компенсация на следващата страница се излива истински коленопреклонен химн.

Ако неочаквано „врагът“ се окаже силен и обаятелен образ (всеки писател обича да описва враговете, защото са по-живи и по-интересни), то той трябва непременно да се сплеска по някакъв унизителен начин или да му се лепне накрая позорно петно. Схемата задължава нормални хора да не мразят партията, а само убийци, развратници, комарджии, долни и порочни типове (справка Борис Морев в романа „Тютюн“), в най-добрия случай маниаци. Ако положителният герой според схемата трябва да блести от чистота и непорочност, отрицателният трябва да тъне в кал и нищета. И двамата герои са равностойни измишльотини.

Компромисът на писатели като нашия Иванов е особено очевиден при подбора на темите и сюжетите. Тук инстинктът на страха се превръща в силен инстинкт на угодничеството. Каква тема се търси на партийния пазар? Какво чествуване приближава? Ленин? Георги Димитров? Септемврийското въстание? Октомврийската революция? Ноемврийската конституция? Маса писатели се заемат със сюжети, които са безкрайно далече от техните авторски интереси, от техните писателски натюрели. При това сюжети, към които те чистосърдечно се отнасят с презрение. Всеки, който познава писателските интереси например на Любен Станев, никога не ще може да приеме факта, че именно Любен Станев написа книга за… Суворовското училище… и друга за… Георги Димитров. Едва ли може да се намери по-абсурдно съчетание между писател и сюжет. Авторът на „Студен дом“ е и автор на книга за малките кадети. Аз самият трудно мога да обясня участието ми в написването на телевизионната серия „На всеки километър“. Цялата тази полугероическа лимонада (като изключим образа на Гешев) ми беше по-далечна, отколкото ако пишех роман за рудниците на цар Соломон. Вместо да спре погледа си на действителността, която го заобикаля, талантливият ми колега Георги Величков се захвана да пише за миналото, което нито помни, нито знае, нито пък го интересува. Йордан Радичков ходи в Сибир и написа книга, която е толкова далеч от другите му произведения, колкото Калиманица от Якутск.