Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
И Иванов се стряска. „Господи — казва си той, — къде наистина съм тръгнал с тези истини?! Кой има нужда от тях? Защо съм тръгнал да си пъхам ръцете в огъня? Я ги виж другите!“
Все пак той не желае да бъде като другите. Иска му се да я каже по някакъв начин тази истина, която е толкова очевидна. Иска му се даже от чиста суета да демонстрира, че е по-храбър и по-честен от другите. Но как? И пазарлъците започват. Какво би било, ако на групата отрицателни герои бъде противопоставен един силен, положителен герой. Няма значение, че такъв положителен герой не съществува, хората ще се досетят, че той е там, за да оправдае присъствието на отрицателните герои. Тогава и основната идея би могла да се преправи в същото направление. Вместо роман за разрухата защо да не бъде роман за изпитанието, през което преминава нашето поколение и което, разбира се, го за-калява. „Точно така! — съгласява се автоцензорът и добавя: — Но ти не можеш да имаш изпитание без героично начало. Изпитанията в литературата съществуват, за да правят от хората герои.“
Писателят Иванов навежда глава и с горчивина забелязва, че в неговата начална идея, която идва от самия живот, нямаше и помен от такъв героизъм. И ето, сега той трябва да раздели образите си според изискванията на щампата. Още една крачка, и злото се прехвърля върху гърба на отделните отрицателни герои, които го носят още от своето буржоазно минало, или пък са заслепени от идеологическата диверсия, или пък чисто и просто са заклети стари врагове… От първоначалния замисъл не остават много неща. Идеята, че злото произтича от корените на системата, от злоупотребата с властта, че е присъщо на отношенията на обществото — умира. Бетонът се е пропукал, защото шефът на отделението, което излива формите, е развратник и прахосник, който има нужда от пари и работи пет за четири, като гони само количеството. А той е такъв, защото миналото му е буржоазно и казват, че баба му била придворна дама на царицата… Все пак той е изолиран случай и отдавна е предизвикал подозрението на другаря „Нашия“. А последният е този, който ще се прояви при изпитанието и ще покаже, че здравите народни сили стоят непоколебимо зад партията… и т.н.…
Сега писателят Иванов вижда, че романът му тръгва в съвсем различна посока, че може би съвсем не е неговият роман. С приемането на идеологическата схема, на нейната щампа, се слага край на творческото търсене, няма проблеми, няма въпроси, всичко е ясно. Щастливият край на холивудските филми е абсолютно задължителен за социалистическия реализъм. Автоцензорът потрива самодоволно ръце. „В този си вид романът ще мине тип-топ и може дори награда да получи.“
И той е прав. Романът минава през останалите сита на автоцензурата и дори получава награда. Дузина критици го хвалят най-вече заради гражданската му честност, за това, че бил поставил „пръста в раната“. И когато писателят Иванов приеме комплиментите и наградите, той внезапно си помисля, че всъщност може би наистина е написал това, което е искал да напише, че фактически не е правил никакъв компромис и че романа си го бива. Що се отнася до истинската случка с падането на покрива, той сега открива, че тя не е типична за времето и страната, че сама за себе си е интересна, но едва ли има това обществено значение, което той е предполагал. А пък образите, които е създал? Той бързо приема, че макар положителният му герой да не е реалистичен, сигурно съществува в живота. Но дори и да не съществуват такива положителни герои, хубаво е да ги има в литературата за пример и подражание.
Веднъж написал романа такъв, какъвто партията и идеологията го искат, писателят Иванов се опитва страстно да се убеди, че не е изменил на себе си, че романът му отразява истината.
Така стигаме до втората главна изява на компромиса — нежеланието да се вижда действителността такава, каквато е, или с други думи съзнателно бягство на българските писатели от живота. Вече много пъти разказах и показах колко неосведомени са българските писатели по отношение живота на народа. Веднъж създали своите измислици за него, веднъж насилили се да повярват в тях, те се пазят като дявол от тамян от всичко, което може да ги опровергае. И затова те рядко напускат тесния кръг на 900-те метра, за които говорих. Вземете който искате от по-известните български писатели и още на първата страница вие ще го хванете в непознаване на действителността и нейните проблеми. За огромния процент от писателите това е напълно съзнателно незнание. И тъй като разрешеният от автоцензурата свят на измислицата е много тесен и еднообразен, повечето от писателските манекени толкова си приличат един на друг, че като че ли разликата между тях е само в имената. Аз поне не мога да направя някаква разлика между героите на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки — като че ли всички те са вадени от един и същ калъп.