Задочни репортажи за България

След около двайсетгодишна еволюция партията достигна до много голямо откритие, че е възможно съществуването на две взаимно противопоставени неща, като и двете бъдат еднакво НАШИ. Така на света бе съобщено, че в социалистическия реализъм съществуват две направления — ТРАДИЦИЯ И НОВАТОРСТВО, които се намират в благороден конфликт (или съревнование) помежду си. И цялата българска култура и изкуство бяха подведени под тия две определения — традиция и новаторство, което естествено засягаше не само формите. За българските критици от мое време традицията, новаторството и техният благороден конфликт се превърнаха в откровение небесно, милиони редове се изписаха за тия два хармонични гласа, пеещи една и съща песен. Съгласно тия критици традицията беше определена като здрава реалистична връзка с историческото и революционното минало, както и с прогресивната култура. Новаторството пък черпеше сили от традицията и трябваше да отразява новите форми на живота у нас. Така всички творци в България бяха набързо разделени на две благородни групи — традиционалисти и новатори, и тази игра на „жмичка“ беше толкова убедителна, че дори се стигна до някои спорове коя от двете форми е по-партийна, станаха и открити сблъсквания, та се наложи партията да си каже мъдрата дума, а именно, че и двете форми са еднакво партийни. Така партийното етикетиране определи Димитър Талев, Георги Караславов и Емилиян Станев като традиционалисти в прозата, а Богомил Райнов, Павел Вежинов, Дико Фучеджиев и други като новатори. В поезията етикетът „традиционалисти“ бе предоставен на всички, които пишеха в чисти рими и ритми, като Иван Бурин, Николай Стайков, Слав Хр. Караславов, а новатори бяха ония, които поначупваха стиховете си, като Божидар Божилов, и римуваха питекантропус с опус. Имаше и такива, за които се водеше спор дали са традиционалисти или новатори, като например Камен Калчев, Андрей Гуляшки или Ивайло Петров. Струва ми се, че някои от авторите сами обичаха тия етикети и ако случайно критиката пропуснеше да им ги лепне, те сами публично си ги залепваха, като се обявяваха за едното или за другото. Критерият да бъдеш традиционалист или новатор понякога биваше обяснявай по най-невероятен начин. Така например един от водещите български критици, Панталей Зарев, определи веднъж творчеството на Дико Фучеджиев като „новаторско“ понеже авторът използувал в работата си „вътрешен диалог“, тоест героят сам приказвал на себе си, което може би въпросният критик е свързал с потока на съзнанието.

И така, в това щастливо време българските творци можеха да избират да бъдат традиционалисти или новатори, като обективната разлика помежду им се свеждаше до поговорката „Не по врат, а по шия“.

Идиличното съществуване между традиционалисти и новатори в българската литература на петдесетте години може би щеше да си продължава така още дълго време, ако зад паравана на новаторите не се появи нещо друго, което предизвика силна паника всред етикетаджиите и на което те скоро лепнаха етикета с черепа и двата кокала, поставян на бутилки с отрова или пакети с взрив „Опасно“. Синонимите на това бяха „модернистично“, „упадъчно“, „декадентско“.