Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Сега вече знам какво да сторя.
Изправи рамене, издиша високо двете си ръце и ниският й, звучен глас разтърси стаята:
— Изарма!
Ненапразно истинските имена се пазеха в тайна; тонът и вибрациите на храмовото име на Домарис проникнаха в дълбините на замъгленото й съзнание я тя отвърна макар и против волята си.
— Кой ме вика? — прошепна тя.
— Аз съм жена и твой сестра — каза по-тихо, но твърдо Милейна, После постави ръката си на челото й и се обърна рязко към Кадимири.
— Душата й се връща в тялото — каза тя. — Вярвай ми, върша това само защото няма никакъв друг изход, но сега тя ще се съпротивлява срещу завръщането и ти трябва да ми помогнеш — дори да се страхуваш.
Изведнъж Домарис започна да крещи. Изправи се я почти седла на леглото, разтърсвана от яростен, животински порив да оцелее; Малейна кимна на Кадамири и той хвала мятащата се жена, опитвайки се да я удържи и неподвижност. Домарис отново извика, замята се конвулсивно, й после Кадамири я усети, че се отпуска й безсъзнание в ръцете му.
Дори Малейна не можа да скрие ужаса си, когато пое в една кърпа обезобразеното парче плът, изтръгнало се от утробата на Домарис. Кадамири трепереше; Малейна го нагледа сериозно.
— Повярвай ми, не съм убивала — каза ти. — Само освободих тялото й от смъртта…
— Й я спаси от сигурна смърт — отвърна безсилно Кадамири. — Знам. Аз… аз не бих се осмелил.
— Научих теза неща, за да ги прилагам с далеч по-недостойни цели — допълни Милейна. Преждевременно състареното й лице омекна а очите й се изпълниха със сълзи, когато погледна неподвижното тяло на Домарис.
После се наведе, покри младата жена с чиста завивка и каза.
— Тя ще живее. А за това… — тя посочи с глава към обезобразеното тяло на мъртвороденото дете — не казвай никому.
Кадамири потръпна и кимна:
— Така да бъде.
В същия мит Малейна изчезна; блед слънчев лъч играеше на мястото, където преди секунда беше стояла жената-маг. Кадамири се вкопчи в леглото, уплашен че въпреки цялото си обучение може да припадне. След миг се изправи и тръгна да съобщи новините на Раджаста — че Домарис е жива, а детето на Арват — мъртво.
Шеста глава
ЦЕНАТА
1.
Разрешиха на Демара да изслуша показанията на Деорис — изтръгнати от нея доникъде с хипноза, но въпреки това дадени със съзнанието, че нарушаването на клетва има въздействие върху кармата в продължение аз векове. Риведа също отговаряше точно, ясно — и презрително — на всички поставени му въпроси. Другите се опитаха да се прикрият зад безсмислени лъжи.
Демара стоя и слуша спокойно и търпеливо — до момента, в който разбра кой е баща на детето й. Тогава от устните й се изтръгна безумен писък:
— Не, не, не!…
— Тишина! — нареди сурово Рагамон и погледът му накара тресящото се от ужас момиче да млъкне. — Това показание няма стойност. Никъде не съществуват данни, че бащата на това момите и нямаме основание да вярваме на слухове — съгласно закона тя не е ничия дъщеря. Само това ни липсва сега — и кръвосмешение!
Малейна пое залитащата Демара й прегръдките си и притисна сребристорусата глава към гърдите си. Милваше момичето с отчаяна нежност. После вдигна глава — изразът на лицето й напомняше на скръбен ангел — и на демон на отмъщението.
Очите й се впиха в Риведа и тя проговори така, сякаш гласът й излизаше от гроб:
— Риведа! Ако богове раздаваха правосъдие — ти би трябвало да страдаш сто пъти повече от това дете!
В същия миг Демара се изтръгна от прегръдките й и избяга ридаеща от залата на съда.
Търсиха я цял ден. Откри я тъкмо Карахама — чак по залез слънце — при олтара в Храма на Карагра, Демара се беше обесила на една от гредите на тавана. Около шията й бе затегнат син сватбен колан — и тялото й се полюляваше — в ужасен упрек към Богинята, който я бе отхвърлила, към майката, която се бе отрекла от нея, към Храма, който не и даде правото на живот…
Седма глава
ЧАШАТА НА СМЪРТТА
1.
Тишина, ударите на сърцето й… и равномерният шум на капките, който се стичаха и отцеждаха по влажната каменна стена върху каменния под. Деорис се промъкваше през черния мрак, шепнейки едва чуто:
— Риведа!
Високият таван върна глухо и присмехулно гласа й: „Риведа… веда… еда… да…“
Деорис потръпна. Широко отворените й очи се взираха плахо в тъмнината. Къде ли го бяха отвели?