Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Всичко наред ли е, Гуендолин? — попита Фолк де Вилърс.
— Да — отвърнах, без да изпускам Гидиън от поглед. Боже, колко много ми беше липсвал, осъзнах го чак сега. Нима целувката върху зеления диван беше само преди ден? Въпреки че едва ли можеше да се говори за една целувка.
Гидиън отвърна хладно на погледа ми, почти безразлично, сякаш ме виждаше за първи път. Нямаше и следа от онова, което се бе случило вчера.
— Ще заведа Гуендолин горе, за да може да си тръгне към къщи — рече спокойно господин Джордж, постави ръка върху гърба ми и леко ме избута покрай Фолк към вратата. Право към Гидиън.
— Имаш ли... добре ли се чувстваш? — попитах го.
Той не отговори, само ме гледаше мълчаливо. Но в начина, по който ме наблюдаваше, имаше нещо странно. Сякаш не бях личност, а някакъв предмет. Нещо незначително, обикновено, нещо като... стол. Май все пак беше получил мозъчно сътресение и вече не знаеше кой е. Изведнъж ми стана студено.
— Мястото на Гидиън е в кревата, но трябва да елапсира няколко часа, ако не искаме да рискуваме неконтролируемо пътуване във времето — обясни доктор Уайт. — Истинско безразсъдство е да го пуснем сам...
— Два часа в спокойно подземно помещение, лежащ на диван в 1953 година — прекъсна го Фолк. — Ще го преживее.
— Със сигурност — отвърна Гидиън и погледът му стана още по-мрачен, ако това изобщо бе възможно. Изведнъж ми идеше да се разплача.
Господин Джордж отвори вратата.
— Ела, Гуендолин.
— Един момент, господин Джордж. — Гидиън ме улови над лакътя. — Бих искал да разбера нещо. В коя година изпратихте Гуендолин?
— Сега ли? Юли 1956 година. Защо?
— Ами... защото мирише на цигари — отвърна той, докато хватката му болезнено се затегна около ръката ми.
За малко да изпусна раницата си. Автоматично помирисах сакото си. Точно така — прекараните часове в задименото кафене определено бяха оставили следи. Как, за бога, щях да обясня това?
Сега всички погледи бяха насочени към мен и осъзнах, че много бързо трябва да ми хрумне някое добро обяснение.
— Е, добре, хванахте ме — казах и погледнах към пода. — Попуших малко. Но само три цигари. Честно.
Господин Джордж поклати глава.
— Но, Гуендолин, колко пъти съм ти повтарял, никакви предмети...
— Съжалявам — казах, прекъсвайки го насред тирадата. — Но е толкова скучно в това сумрачно подземие, а някоя и друга цигара помага срещу страха... — Опитах се да придам смутено изражение на лицето си. — Старателно събрах фасовете и ги донесох. Няма защо да се притеснявате, че някой ще намери кутия "Лъки Страйк" и ще се чуди откъде се е взела.
Фолк се разсмя.
— Нашата принцеса явно не е толкова послушна, колкото изглежда — каза доктор Уайт и аз си отдъхнах. Очевидно ми бяха повярвали. — Не гледай толкова шокирано, Томас. Първата си цигара изпуших на тринайсет.
— Аз също. Беше ми първа и последна. — Фолк де Вилърс отново се беше навел над хронографа. — Пушенето наистина не е препоръчително, Гуендолин. Сигурен съм, че майка ти доста ще се изненада, ако разбере за това.
Дори малкият Робърт закима усилено и ме изгледа осъдително.
— Освен това не е добре за красивия външен вид — допълни доктор Уайт. — От никотина кожата се разваля и зъбите пожълтяват.
Гидиън не каза нищо. Но и не беше отпуснал хватката си около ръката ми. Насилих се да го погледна в очите възможно най-непринудено и се опитах да му се усмихна извинително. Отвърна на погледа ми, присвивайки леко очи и незабележимо поклати глава. После бавно ме пусна. Преглътнах, защото изведнъж в гърлото ми сякаш бе заседнала буца.
Защо Гидиън се държеше така? В един момент бе мил и нежен, а в следващия — отново студен и далечен? Никой нормален човек не би издържал на това. Във всеки случай не и аз. Това между нас изглеждаше истинско. Правилно. А сега не му хрумваше нищо по-добро, освен да ме злепостави пред събралата се тайфа. Какво целеше да постигне?
— Хайде, ела — обърна се господин Джордж към мен.
— Ще се видим вдругиден, Гуендолин — каза Фолк де Вилърс. — На големия ти ден.
— Не забравяйте да й завържете очите — напомни докторът и чух как Гидиън се изсмя, сякаш е казал някой мръсен виц. След това тежката врата се затвори след нас и ние останахме сами в коридора.
— Явно той не обича пушачи — промълвих и за малко да избухна в сълзи.
— Нека ти завържа очите — рече господин Джордж и аз застанах мирно, докато той завързваше кърпата на възел на тила ми. После взе раницата ми и внимателно ме побутна напред. — Гуендолин, наистина трябва да си по-внимателна.