Друговремец [bg]

- Освен това - рече тихо и отмести няколко кичура от лицето ми - още не сме се отказали, нали?

Отвърнах му с усмивка.

- Не.

Хвана дланта ми, постави я на топло в сгъвката на лакътя си и отново поехме към къщата.

- А искаш ли да пробваме сега?

- Да. Защо не?

Стигнахме до Гиърсайд Роуд. Там, на един от завоите, се намираше Бараг Мхор, пиктският камък, който ми напомни нещо.

- Забравих! - възкликнах. - Имам да ти покажа нещо интересно.

Франк погледна към мен и ме придърпа по-близо.

- И аз - каза той с широка усмивка. - Може да ми покажеш твоето утре.

Когато стана утре обаче, имахме друго за правене. Бях забравила, че сме планирали да отскочим до Голямата долина при Лох Нес.

Трябваше да изминем много път през Долината, затова тръгнахме рано, преди зазоряване. След суетенето около приготовленията в предутринния студ, в колата се отпуснах под едно одеяло и с удоволствие усетих как топлината се връща в ръцете и краката ми. Обзе ме сладка

сънливост и заспах блажен сън на рамото на Франк. Последното, което видях, преди да се унеса, бе силуетът му, обрамчен в червеното на изрева.

Пристигнахме след девет, а водачът, който Франк беше намерил, ни чакаше на ръба на езерото, заедно с малък скиф.

- И ако ви се ще, господине, питах се дали да не се метнем с лодката до приезерната страна на замъка Ъркхарт. Може там да хапнем и да продължим нататък. - Водачът беше неприветлив на вид дребосък с овехтели от вятър, дъжд и слънце памучна риза и диагонално тъкани панталони. Той ловко прибра кошницата за пикник под седалката и с мазолеста ръка ми помогна да вляза в лодката.

Денят бе прекрасен и отраженията на цъфтящата зеленина по стръмните брегове се размиваха в ясните води.

- Ей там е замъкът Ъркхарт. - Мъжът посочи към гладка каменна стена, която едва се виждаше през дърветата. - Или поне останките му Вещиците на Долината го проклели и едно след друго му се стекли нещастия.

Разказа ни за Мери Грант, дъщеря на местния земевладелец, когато замъкът още бил цял, както и нейният любовник Доналд Дон, поет от рода Макдоналд от Боухънтин. Макар баща й да им забранил да се срещат, заради навика на Дон да задига всякакъв добитък, който му попадне (стара и благородна високопланинска професия, увери ни водачът), те въпреки това се виждали. Бащата разбрал, примамил Доналд на лъжлива среща и го заловил. Осъден на смърт, Доналд се примолил да го обезглавят, като джентълмен, а не да го бесят като прост бандит. Изпълнили молбата му и докато го водели към дръвника, повтарял: „Дяволът ще прибере владетеля на Грант, а Доналд Дън няма да увисне на въжето.“ Не увиснал и според преданието главата му се търкулнала с думите: „Мери, вдигни ми главата.“

Потреперих и Франк ме прегърна през раменете. Водачът продължи:

- От стиховете му са останали няколко реда.