Друговремец [bg]

В горещия, уханен зелен чай плуваха парченца листа.

- Мммм. - Оставих чашката. - Отдавна не бях опитвала Оолонг.

Госпожа Греъм кимна, озарена от гордост. Очевидно си беше направила труда - под фините порцеланови чашки бе разстлала ръчно плетени дантелени поставки, а към кифличките имаше плътна сметана.

- Да, през Войната такъв чай не се намираше. Но на него се гледа най-добре. С „Ърл Грей“ ми беше много трудно. Листата се разпадат толкова бързо, че нищичко не мога да видя.

- О, гледате на чай? - попитах леко развеселена. Нищо не бе по-далеч от общата представа за циганката гледачка от госпожа Греъм, с късите стоманеносиви къдрици и тройна перлена огърлица. Глътката чай видимо премина по дългия й жилав врат и изчезна под лъскавите мъниста.

- Разбира се, скъпа. Научи ме баба ми, а нея - нейната. Допий си чая и да видим какво ти се пише.

Пое чашката и дълго време мълча, като от време на време я накланяше, за да улови по-лесно светлината, и току я завърташе в длани, за да погледне от различен ъгъл.

Постави я внимателно на масичката, сякаш се боеше да не се взриви в лицето й. Бръчиците от двете страни на устата й се задълбочиха и тя събра вежди объркана.

- Така - каза накрая. - Това е от по-странните ми гледания.

- Така ли? - Още бях развеселена, но се заинтригувах. - Ще срещна ли висок, смугъл непознат, или ще прекося океана?

- Може, може. - Госпожа Греъм долови ироничния ми тон и отговори по същия начин, с лека усмивка. - Или пък не. Това е странното в чашката ти, скъпа. Всичко в нея си противоречи. Виждам извитото листо, „пътешествие“, но го пресича скъсано, което значи, че няма да пътуваш. И непознати има, няколко. Единият е съпругът ти, ако тълкувам листата както трябва.

Веселието ми повехна. След шест години далеч един от друг и последните шест месеца заедно, съпругът ми беше донякъде непознат. Макар да не знаех откъде е разбрало за това едно чаено листо.

Госпожа Греъм още се мръщеше.

- Подай ръка, дете - рече тя.

Дланта й бе съсухрена, но изненадващо топла. От пътя в косата й се носеше аромат на лавандула. Дълго време се взира в ръката ми и от време на време проследяваше някоя от линиите с пръст, сякаш бе карта, чиито пътища завършваха все сред пресъхнали наноси и пустинни дюни.

- Е, какво има? - опитах се да звуча лековато. - Или ориста ми е твърде ужасяваща?

Госпожа Греъм вдигна питащ поглед и ме загледа замислено, но не пусна пръстите ми.

Поклати глава и сви устни.

- О, не, скъпа. Тук не е начертана съдбата ти, а само зародишът й. - Птицеподобното й лице се обърна в полуанфас. - Линиите по дланта ти се променят, нали знаеш? В друг момент от живота ти може да са много по-различни.

- Не знаех. Мислех, че с каквито се родиш, с такива оставаш. - Потиснах желанието да отдръпна ръка. - Какъв е смисълът от четене по дланите тогава?

Не исках да звуча грубо, но това внимание ме смущаваше, особено след гадаенето на чаени листенца. Госпожа Греъм неочаквано се усмихна и затвори пръстите ми.