Друговремец [bg]

Сандрингъм.

- Почти агент провокатор, не бихте ли казали, доктор Рандал? - Викарият благородно прехвърли топката на Франк, който я пое и се затича с нея.

- Да, наистина. Изказът е много предпазлив, разбира се... - Той леко прелисти няколко документа.

- О, наистина ли? - вметнах аз.

- Но по това личи, че на Джонатан Рандал е било възложено да разпалва якобитски страсти, ако е имало почва за такива, сред известните местни шотландски фамилии. Трябвало да извади на бял свят всякакви баронети и предводители на кланове с тайни симпатии. Но това е странно. Не са ли подозирали самия Сандрингъм, че е якобит? - Франк се обърна към викария, събрал замислено вежди. Челото на Уейкфийлд също се набръчка.

- Ами да, мисля, че сте прав. Но нека проверя в Камерън - каза той и се спусна към рафта, натъпкан с книги в кожена подвързия, - не може да не споменава Сандрингъм.

- Колко удивително! - промълвих, като отклоних вниманието си към огромната коркова дъска, която покриваше изцяло една от стените.

Дъската бе отрупана с невероятно разнообразие от хартии - сметки за газ, писма, обявление от Съвета на диоцеза, извадени страници от романи, бележки с почерка на викария, но и с дреболии като ключове, капачки от бутилки и дори малки автомобилни части, съединени с гвоздеи и връв.

Разсеяно разхождах поглед по предметите и надавах по едно ухо на спора зад себе си. (Накрая решиха, че херцогът на Сандрингъм е бил якобит.) Спрях се на едно родословно дърво, внимателно прикачено с четири кабърчета встрани от другите неща. Най-отдолу се виждаха имена с дати от ранния шестнайсети век. Но впечатление ми направи името най-отгоре: „Роджър У. (Макензи) Уейкфийлд.“

- Извинете - прекъснах последните издихания на спора за това дали леопардът на герба има лилия в лапите си, или може би минзухар. - Това родословното дърво на сина ви ли е?

- Моля? А, да, то е. - Викарият се приближи, отново ухилен до уши. Свали внимателно листа и го постави на масата пред мен. - Не исках да забрави семейството си. Фамилията е стара, стига чак до седемнайсети век. - Късият му показалец проследи произхода на момчето почти с благоговение. - Дадох му името си, защото ми се струваше по-подходящо, все пак живее тук, но не исках да забрави откъде е дошъл. - Сви уста извинително. - Боя се, че няма с какво да похваля собствената си фамилия в исторически план. Викарии и помощници на енорийски свещеници, и тук-таме по някой книжар. Стигат само до 1762 г. Не са пазили добре архивите си - каза той, като клатеше укорително глава заради нехайността на предците си.

Вечерта напредваше, когато най-после излязохме от дома на викария. Той още рано сутринта щеше да отнесе писмата в града, за да ги копират. През повечето път до госпожа Беърд Франк щастливо бърбореше за шпиони и якобити. Накрая обаче забеляза, че съм се умълчала.

- Какво има, скъпа? - попита и пое дланта ми. - Не ти ли е добре? - В тона му се долавяха и притеснение, и надежда.