Преследване на времето (Изкуството на свободата)

проявяващи се както във връзка с «обяснението» на движението, така и — особено — на времето. Ще открием, че правомерно сме се отказали от търсенето на обяснения, задоволявайки се изцяло с разбиране (нужно ли е да се обяснява на оня, който прекрасно разбира?!).

Нещо се движи, да речем, това е една «точка», минаваща по права линия от А до В, а ако този пример съвсем не ни харесва, нека да използваме друг: движението на човек по тротоара, забързан нанякъде, може би към своето бъдеще. И в двата примера няма нищо странно и необичайно, интуицията ни изцяло ги разбира и за нищо не се пита. Движещото се — независимо дали това е точка, абстрактната точка по правата или пък е забързан човек по тротоара — плавно минава непрекъсната поредица от «места» в пространството за определено време, без да спира или да се «вкаменява» само в едно, което да е «привилегировано» в сравнение с останалите. При това тези абстрактни «места», заемани в отделните мигове, не са интересни сами по себе си, но ние си ги «премисляме», опитвайки се да проумеем ставащото. За интуицията съществува една непрекъснатост както на пространствените положения и координати на движещото се (тяло или точка), така и на поредицата от моменти «сега», в които движението се осъществява. Тя не ги обособява и «изважда» от тяхната непрекъснатост, а ги разглежда като «слети», неразличими дори за окото, пластични и гъвкаво преминаващи едно в друго без никакви интервали помежду им, без «прескачания» от място на място и от миг на миг. Движението — интуитивно погледнато — за нас не е никаква загадка, в него ние виждаме нещо разбиращо се «от само себе си», динамиката на стъпките и тяхната скорост, обуславящи преливането им една в друга, са установими «на око» (без да ги измерваме, без да се интересуваме от количествената им страна), ние само се впечатляваме от грациозността (или сковаността) на походката на този човек — и нищо повече. Разсъдъкът обаче не се задоволява с хармоничната цялост и непрекъснатост на осъществяващото се пред очите ни движение, а започва да си задава не дотам смислени въпроси, които объркват всичко и които в крайна сметка и най-простото преместване в пространството превръщат в невъобразим абсурд. Той започва да се пита например как става така, че в този момент нашата точка е тук, а в следващия е там, и ние въпреки това не забелязваме «скока» й от едното място до другото и от единия момент в другия. Разсъдъкът устройва «трибунал» над сетивата и започва да отсъжда, че те са се поддали на непростимо заблуждение и илюзия — щом се оставят да се подвеждат от мнимата непрекъснатост, плавност, пластичност и пр. Същото разсъдъкът прави и с времето, прекъсвайки живата последователност на естествено течащите мигове, обособявайки изкуствено разделени една от друга точки «сега» — в едната от които, вероятно, мигваме с едното си око, а в другата — с другото. След като по този начин вече е разрушил непрекъснатостта, разсъдъкът започва да се чуди защо тя повече не може да бъде реконструирана и възсъздадена в «точни понятия» (което е напълно «в реда на нещата» след като сме я подложили на такава груба предварителна деструкция!). Затруднението на разсъдъка тук е резултат на изходната му нагласа да спира и «накъсва» движението и времето на части, които след това не може да обедини в първоначалната, но нарушена («разбита») цялост. (По същия начин — да вметна това — някои умници продължават да се чудят как е възможно от яйца да става омлет, а от омлет да не могат да стават яйца!) Подобни коварни затруднения на разсъдъка мнимо се разрешават от т. н. диалектика на Хегел, който е склонен да приеме явния абсурд (за да преодолее безконечните безсмислени спорове), но не и да вникне в простата и непосредствена човешка интуиция, която ни казва всичко необходимо за разбирането. Той прави това по следния маниер: «Движещото се в един и същи миг е „тук“ и вече не е „тук“, а и „там“, то значи е на две места едновременно, един вид е… „никъде“ и т. н.». Безспорно е, че подобни фокуси не могат да помогнат на провала на разсъдъка по въпроса за разбирането и описанието на най-простото движение (представете си как би могъл да ходи човек според предписанията на разсъдъка, възможно ли е да се ходи изобщо ако трябва да правим крачките си не автоматично и импулсивно, а «осмислено», по «команда» и т. н.; не е ли смешен човекът, който започне да ходи по тротоара «диалектически» — «хем тук», но вече «и там», «стъпвайки сега» с този крак, с него също стъпваш и «не тук» и «така», но и «там» и «иначе»?!). Безсилието на разсъдъка и непълноценността му пред интуицията, в които ще имаме поводи да се убеждаваме и по-нататък — ако убеждението тук е изобщо уместно — не се нуждаят от коментар.