Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Има ли край пътуването на човека към естеството на живота — и към самия себе си? Мистерия ли е животът, може ли неговата тайна да проговори?
Може би да зависи от нашата преданост спрямо него. Животът е вътре в нас — това поне е сигурното. Но — казахме вече — и времето е неделимо от нас самите. Срещата на живот и време в недрата на влюбения в живота човек е нишката, която ще следвам в своята книга. Тая надежда, че тази нишка, подобно на Ариаднината, ще ни изведе из лабиринтите, в които всекидневно се лутаме…
2. Интуицията за време
2.1. «Траенето». 2.2. «Потокът» на времето. 2.3. Неуловимостта на мига. 2.4. «Възкресяване» на отминалото в спомена. 2.5. «Следите на изгубеното време». 2.6. Предусещане на бъдещето. 2.7. Спектър от възможности. 2.8. Решаващите мигове и моменти. 2.9. Магичен живец на жизнеността. 2.10. «Времето е подвижен образ на вечността». 2.11. Синхронизираност на време и съзнание. 2.12. Затрудненията на разсъдъка. 2.13. Доверието към самия себе си. 2.14. Практически следствия.
Всеки човек има такава интуиция, което ни принуждава да започнем от нея. Другояче казано, в случая интерес представлява чувството за време, дълбоко вкоренено в нашата душа. Ясно е, че тази интуиция-чувство е неизразима в пълния й обем, тя не се поддава на изразяване с понятия и думи. Тя може само непосредствено — а думите са «посредник»! — да бъде разбирана, преживявана, внушавана. Но все пак един подходящ подбор на думи — които не «разсъждават само», а и намекват за неизразимото — може да ни доведе до дълбинната интуиция за време, която единствено е здравата основа на по-нататъшните търсения. Затова ще се опитам да очертая поне някои от контурите на (по принцип) неуловимата с думи интуиция.
Времето се свързва със субективния усет за време, тоест с
с продължителността, със «ставането» на нещо с нас самите — което може да става именно «във времето». Всяко нещо за нас трае «известно време», поне има продължителността на мига («едно мигване на окото!»). Отчитането на миговете, които в своята съвкупност «правят» времето, с мигванията на окото (или пък с ударите на сърцето!) е изпълнено с дълбок смисъл, за който ще стане дума по-нататък — когато започнем да «разсъждаваме», засега само се опитваме да интуираме.
На второ място «времето тече», трудно можем да си го представим като «спряло», «неподвижно», «вкаменено», «замръзнало» и пр. Затова сме по-склонни да го уподобяваме — за да си го представим по-плътно, по-релефно и пластично — на «времеви поток», ограничен между два «бряга», в който така или иначе сме «потопени». Вярно е, че от време на време чувстваме, че
започва да тече по-бързо, ускорява се, дори започва да «препуска» и — съответно — в други случаи почти като че ли спира, започва да тече мъчително бавно, едва-едва, с една непоносима инертност. Ние все още не знаем защо е така, но като допуснем, че «на нас може би само така ни изглежда» — други хора в същото време го чувстват по друг начин, на тях то им изглежда различно — стигаме до разбирането, че времето «става в нас самите», зависи от нашето чувстване, преживяване и съзнаване, тече по някакъв тайнствен субективен начин. Не е нужно да давам особени примери за илюстрация на този непосредствено достоверен «факт на съзнанието», но нека да използвам поне този: при развлечение, при приятно преживяване времето «лети» неусетно за нас самите, докато при скука и при продължително «нищонеправене» неговият ход става крайно мъчителен, ужасно тягостен. Смисълът на всичко това, разбирането защо е така, все още ни предстои — засега не е нужно прибързано да го предполагаме.