Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
(в известен смисъл миналото живее в нашия спомен), но това е всичко. Има граница, която не можем да преминаваме в своето желание да «участваме наново» в ставането на онова, което е вече само един спомен. Властта ни пък да го променяме както ни се прииска съвсем не ни е дадена, ако си я присвоим, то това е признак — така или иначе — на «болезнена конституция» на съзнанието, душата и личността. (Но кое е «болезнено» и кое — «здраво» е все още съвсем проблематично: ако Марсел Пруст, който по един импресионистичен маниер «подмести» навътре границата на «допустимото вмешателство» на човека в отминалото — и така постигна детайлно представяне на неговия значим човешки и личностен смисъл — е «болен» или е с «патологична душевност», то нима «здрави» са единствено ония, които нищо не разбират от своето минало?!)
Във връзка с тези интуиции искам да припомня забележителните думи на Анри Бергсон, който «пак по онова време» написа:
«И все пак няма душевно състояние, колкото и просто да е то, което да не се изменя всеки миг, понеже няма съзнание без памет, не съществува продължение на едно състояние без прибавяне на спомена за отминалите мигове към настоящото чувство. В това се състои траенето. Вътрешното траене е неспирният живот на една памет, която удължава миналото в настоящето, било когато последното ясно обема непрекъснато нарастващия образ на миналото, било по-скоро като свидетелствува, посредством непрекъснатото си качествено изменение, за все по-тежкия товар, който влачим след себе си — колкото повече остаряваме. Без това оцеляване на миналото в настоящето не би съществувало и траенето, а само мигновеността.»
Вижда се, че тук френският философ изцяло се опира на онова, което интуицията на всеки от нас ясно говори; но по-важното е това, че Бергсон с тези думи разбулва загадката за «неуловимостта на мига», посочвайки основанията за онова «напластяване на мигове», което в своята непрекъснатост ражда «времето, неотделимо от нас самите».
Но нещата са още по-интересни що се касае за онова
което по някакъв начин дължим на своята интуиция за непрекъснатостта на траенето, но сега парадоксално обърнато… напред. Бъдещето наистина «още не съществува» в модуса на актуалното, на «непосредствено ставащото». Но ние в очакването и в готовността си да го «посрещнем» му придаваме съществуване от «друг род», може би още по-значимо за нас самите. Да се очаква нещо означава, че за нас то все пак и по някакъв начин съществува: само «нищото» не е очаквано от никой. (Казват и не се уморяват да повтарят прочутата «мъдрост» на Епикур, че смърт за нас — докато сме живи — не съществува, следователно тя е нищо, от което е глупаво да се боим; а когато смъртта дойдела, нас пък ни нямало, поради което сме орисани «щастливо» да се… разминаваме «винаги» с нея. Но ето че въпреки епикуровото остроумие всички ние все пак очакваме смъртта, тя за нас не е нищото, а е само «финал» на отреденото ни време; затова когато се «сблъскаме с нея» — по повод на нечия смърт или пък извиквайки образа й чрез и във фантазията — тя придобива очертанията на «нещо», при това нещо твърде злокобно и абсурдно. Едва тогава неприятното чувство, че смъртта «няма да ни отмине» или че тя «предстои някога» — от което ни побиват хладни тръпки на ужас — се появява съвсем релефно; за нас смъртта винаги е, докато поне сме живи, възможна предстоящност, а не нищо: колкото и да е изгодно това на някои… съвременни «епикурейци».) Нашата предразположеност към предстоящото и нагласата ни да се «включим» в него говорят за особената реалност, която има за нашето съзнание и за нас самите бъдещето — още не станалото, но все пак неумолимо приближаващото. Всъщност тъй като миговете на настоящето — както вече стана дума — изчезват «безвъзвратно», то може да се каже, че шансът на човека е именно в предстоящото, даващо ни цял един