Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Изглежда, че пътят съществува заради пътниците също дотолкова, доколкото и пътниците съществуват заради пътя, те са неразделни. Затова изоставеният път е прекалено тъжна гледка пред очите на случайно (или «закономерно») минаващия или заблудил се пътник — който бързо тръгва нанякъде — за да избяга вероятно от изведнъж овладялата го печал и меланхолия. Има странни пътници, които бродят напосоки в пространството между пътищата, осеяно с безброй пътеки, направени вероятно от такива като тях или пък от заблудили се, но търсещи своя път (впрочем, по пътя или по пътеки е по-интересно да се върви?). Защо го правят, за тях не съществува ли «пътят, по който всички вървят»? Може би тези странници нямат друг избор: за тях вероятно е непоносима тълпата, която уверено и без съмнения върви по гладкия път. В същото време, ясно е, всеки от «заедновървящите» е неспособен да понесе самотното вървене по някакъв едва-едва забележим път в същата степен както странникът-самотник не може да понася компанията на някаква неизвестно защо така уверена върволица от пътуващи към непонятното. Нека добавя е това, че всеки път, на който сме в началото, е
познати ни са само пътищата, по които се връщаме, а не тези, по които за «първи път» поемаме нанякъде. Но и това е относително: връщането е чиста загуба на време и рядко се «практикува», най-често извървяваме докрай, до «ново начало» погрешно избрания път, а тези, които идат по него срещу нас, също не са връщащи се, тяхната посока просто е различна. Но те все пак са изминали това разстояние, което ни предстои. Затова, срещайки по своя път такива «връщащи» се (от наша позиция) хора, ние старателно се вглеждаме в лицата им с надеждата да разберем струва ли си изобщо да се върви нататък, няма ли да е напразно вървенето, което ни предстои и което едва сме започнали — а също и дали ще ни стигнат силите да извървим неизвестните, възможно изтощителни пространства и разстояния. Във всеки момент на своето пътуване изпитваме неувереност и колебания, подхранвани тъкмо от гледката на «идещите срещу нас»: защо например те «бягат» и «напускат» онова, към което ние сме се насочили и се стремим; как така за нас е привлекателно онова, което за тях е нещо, което е за предпочитане да си «по-далеч от него»; има ли смисъл изобщо да се върви нататък, където други са били, но не са пожелали да останат; не е ли по-правилно наникъде да не вървиш щом като гледката на «щъкащите» натук-натам пътници е така тъжна, навява усещане за абсурд и т. н. Но пътешествията ни — и във времето, и в пространството — така или иначе са наша
която предприемаме на свой риск и отговорност. По нейните пътища ни очакват изпитанията, вероятно търсени от нас самите без да знаем защо, лутанията и изморителните «изкачвания», срещите с непознати хора със сходна на нашата съдба, желани и нежелани преживявания и събития, случки и преживелици, изкушенията и неочакваните беди, радости и тревоги, без които животът едва ли си заслужава усилието. Едва ли има пътища, за които е възможно предварително да знаем къде извеждат и особено какво ни чака по тях, всеки път е път към неизвестното, което тайнствено и магнетично ни привлича. Едно поне е сигурното: пътуващите са «по-важни» от пътя, без тях пътят ще запустее и скоро ще престане да е път, ще загуби «очертанията» си и дори посоката (посоката я даваме ние, щом тя изгуби за нас привлекателността си, и пътят умира), пътищата са «живи» докато по тях бродят живи хора, а след това и те умират — подобно на нас, хората. Всяка одисея, подобно на оная, първата, «одисеята на… Одисей», крие в себе си елемент на безнадеждност, който обаче не бива да ни завладее — ако надеждата умре… «и ние ще легнем на пътя да умираме», но до този страшен момент «щъкаме», какво друго да правим; и ако «одисеята на Одисей» свършва щастливо, то финалът на нашата е «нещо, за което предпочитаме да не мислим» (смъртта), но точно затова са интересни и привлекателни тъкмо «спирките», «междинните цели» и «станции», където се намира онова, заради което изобщо вървим и т. н. Ето че «пристигнахме» до най-главното, от което зависи всичко останало, а именно