Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Колкото и да бързах, не можех да я оставя така… Явно бе станало преди секунди, аз бях първият, който минаваше оттам.
Оставих двигателя да работи, дръпнах само ръчната спирачка и слязох. В черната кола не се виждаше човек, освен ако, изгубил съзнание, не бе паднал на седалката или пред нея. Предната врата не беше засегната и лесно я отворих.
В колата нямаше никого. На седалката на шофьора се мотаеше един тъмносин костюм. На пода — чифт обувки с чорапи.
Стоях, без да разбирам нищо. Очите ми постепенно асимилираха гледката. От сакото се подаваше горната част на бяла риза. Все още стоях неподвижен: ръката ми на бравата на вратата, както я бях отворил, и едва след това забелязах, че ризата не е разкопчана, а на врата й, под яката на симетричен възел е завързана вратовръзка на сини райета.
Не бих могъл да кажа колко съм стоял насред пътя в предградието, по долни дрехи, пред една извъртяла се напреко черна кола, на чиято предна седалка се въргаляше един пълен комплект дрехи — не мога да употребя друг израз — въргаляха се облечени. Липсваше само онзи, който ги бе облякъл.
Казвам ви, не знам колко съм стоял там, нито за какво съм мислил, само изведнъж осъзнах, че все още не бе минала никаква кола. А това беше една от оживените пътни артерии, водещи към центъра. Сякаш някой бе отклонил движението от нея…
Отпуснах вратата, която се затвори с тихо щракане. Затътрих се обратно към колата си, седнах, отпуснах ръчната спирачка, обърнах, внимателно заобиколих черната кола и се върнах в института.
Всички коли стояха на паркинга. Явно стояли са там и когато съм бягал през портала, просто не съм ги забелязал. Спрях на мястото, което бях напуснал. Излязох от колата, след това се върнах, извадих ключа от запалването и заключих вратата.
Сега вече не прескочих бариерата, а я заобиколих. До гащеризона на охраната се въргаляха обувките, оръжието, червената значка. Прекрачих ги и се отправих към сградата на дирекцията.
Пред стълбите на главния вход лежаха множество гащеризони заедно с обувките. Повдигнах един. Беше закопчан, ципът вдигнат. Хванах го за крачола и го повдигнах, разтръсках го. От него изпадна шепа белезникав прах, след това през горния отвор се измушиха сутиен и черни дантелени бикини. Хвърлих обратно дрехата в белия прах, дето се бе посипал от нея, и се качих по стълбите.
Канцеларията на Давид беше на първия етаж. Влязох в секретариата. На различни места из стаята намерих три рокли. Пред тапицираната врата се спрях, колебаех се. След това преглътнах, въпреки че нямах слюнка в устата си, и влязох.
Стаята изглеждаше празна. Обаче знаех, че зад огромното бароково писалище, на кожения фотьойл, също трябва да има един оранжев гащеризон с червен знак на гърдите.
Но не погледнах натам. Сякаш не знаех за него, взех един стол от другата страна на масата, седнах, придърпах телефона към себе си и набрах номера на Етел.
Телефонът дълго звъня, но никой не вдигна слушалката. Не затворих, а сложих слушалката на масата, за да чувам сигнала. След това станах, отидох до другия край на стаята и включих радиото. Разнесе се тихо пращене, нахлуха атмосферни смущения, но въртях напразно, не можах да хвана никаква станция. Изгасих го и се върнах при масата. Телефонът продължаваше да звъни.
Оставих слушалката на място и бавно склоних глава върху нея.
Не можах да узная какво се бе случило, разбрах само, че е нещо непоправимо.
4
Будилникът звънеше упорито — трябваше да го чуя. Протегнах ръка и го спрях. (И през ум не ми мина да погледна колко показва.)
Ужасно ме болеше глава. Лежах по гръб, със затворени очи. През клепачите ми се промъкваше светлина, сигурно навън грееше слънце. Значи бурята бе отминала.
Привечер се бе разразила страхотна буря. Можеше да се очаква, въпреки че, както вече бях споменал, метеорологичната служба обещаваше сухо и слънчево време. Тази буря надали можеше да бъде предвидена. Облаците се появиха едва късно следобед. Дотогава пред слънцето се бе струпала все по-сгъстяваща се мараня — такова нещо може да се види понякога в тесните долини. Слънчевите лъчи се пречупваха многократно през микроскопичните водни капки и създаваха необичайно вибрираща дъга.
Всичко това обаче можех да го усетя само аз, след като събрах отново толкова сили, че да стана и да напусна сградата на дирекцията. Никога не съм можел да си го представя, ако кажеха за някого: движи се като сомнамбул. Със сигурност мога да кажа, че бях напълно буден, но дали съм бил на себе си — това не смея да твърдя. Във всеки случай долових промяната в атмосферата и светлината, но не й обръщах внимание; не търсех нито причината, нито следствието от нея. Стараех се само да заобикалям въргалящите се насам-натам жълти гащеризони. Ако не можеше по друг начин — тъй като някои от тях лежаха на вратата, — прекрачвах ги с високо вдигнат крак, за да не ги докосна. Така се върнах в предоперационната. Естествено, не проведох обичайните процедури, а се насочих направо към първото помещение, където беше делничното ни облекло. Облякох се и за втори път напуснах комплекса. Сега вече не тичах. Знаех, че вече няма от какво да бягам, но не знаех има ли накъде.