Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Инстинктивно отскочих зад КП стената и затворих вратата. В този момент пищялката замлъкна.
Не е шега работа. Двадесет и пет рентгена е максималното, което човек може да понесе наведнъж без опасност за живота. А пищялката показваше почти толкова! Но откъде? Седнах на желязната стълба и погледът ми се закова на спрелия на половин път манипулатор. Обхвана ме страх.
Извадих цигара и запалих. Просто не можех да разбера какво е станало. Нямаше как всички дозиметри да полудеят ей така от само себе си. Без съмнение отвъд КП-то трябва да има радиация.
Но откъде?
Може би идва само откъм бетонната стена… Но бетонната стена е дебела приблизително два метра. Колко беше коефициентът й на съпротивление? Като че ли го бях срещал в документацията… Да, да, вече си спомням. Ако са проникнали двадесет, е, да речем, петнадесет рентгена, това прави… Аа, не, това е невъзможно. Отвън би трябвало да идва десет хиляди по-голямо излъчване, но това е невъзможно. Освен ако…
Какъв е източникът?
Станала е злополука. Друго не може да е, само злополука. Абсурд е наистина, но ако не съм жертва на халюцинация (а не е вероятно да съм), няма друга възможност. Станала е експлозия в някой реактор.
Но тогава трябваше да я почувствувам. Дори бетонната стена да задържи топлинната и ударната вълна, а КП-то да погълне остатъка от лъчението, трябваше да усетя механичното въздействие, земята ще потръпне под мен, а може би щях да чуя и звука… но нищо. Абсолютно нищо.
Радиоактивна енергия може да се освободи и без експлозия… Въпреки че вероятността е нищожна. Но авариите винаги настъпват неочаквано.
Какво може да е станало там, навън?
Странно, че досега не съм и помислял за това. Седях, сгушен на стълбата, като войник в бункер, и през ум не ми минаваше, че извън бункера имам и другари… Скочих и отворих вратата. Броячът писна веднага.
Отново зачаках. Ако и аз попадна в беда, с това съвсем няма да помогна на другите.
Най-мъдрото, което мога да направя, е да чакам. Може би ще спадне силата на лъчението, може би ще дойдат спасителни отряди и ще ме измъкнат.
Спасители! Погледнах се, погледнах оранжевия комбинезон и махнах с ръка. И на тях ще им помогне, колкото и на мен.
Ако въобще някой се сети за мен. Ако на някой му мине през ума, че един човек е заседнал зад огромните стени на КП-то… Може би Алберт, в края на краищата той ми е приятел. А Бирике? Преди малко ние почти се бяхме слели мислено…
При положение, че са живи. Алберт, Бирике и останалите…
При положение, че узная какво се е случило.
Някак трябва да сигнализирам, че съм тук, че съм жив, че съществувам.
Вгледах се в спрелия манипулатор, който се задвижва от едно натискане на копчето. Но който напразно бих въртял оттук, копчето там, горе, няма да сигнализира… Освен. Освен ако не го повредя.
Но той и без това е повреден, спря. Това обаче не означава, че машината се е повредила. Възможно е просто да се е повредил оня, който я управлява. Ужасна възможност, ала който иска да се освободи, трябва да я има предвид. Не трябва да губя нишката, сега това е най-важното. Нишката на мислите.
Да предположим, че механизмът е останал невредим. Малка е вероятността, но неизвестните „x“ са толкова много, че вероятността сега не е въпрос на единица мярка. Ако повредя изправния механизъм в командната зала, ще пламне червената светлина, ще зазвъни аларменият звънец. Стига да има още командна зала, лампа и звънец. Но ако има, рано или късно все някой ще забележи сигнала. И ще започне да търси повредата. А на другия край на повредата ще открие и мене. Нищожен шанс.
Слязох по стълбата и потърсих фиксиращата връзка на спрелия манипулатор. Тук е най-лесно да се разглоби. Инструменти имах, тъй като се опасявах от някои по-дребни дефекти или разцентровки. Разглобих връзката и намерих контактите. Измъкнах проводниците и ги свързах на късо. Сервомоторът веднага запуши и след няколко минути изгоря напълно. В помещението се размириса, но аз бях доволен. Плъзналата миризма на изолация и гума показваха, че в мотора имаше ток, а щом е имало ток, алармената инсталация съобщава на света за късото съединение. Остава само светът да го забележи.
Запуших отново и седнах на стълбата. Изведнъж ми мина през ума, че може да е избухнала и война. Въпреки че радиото сутринта въобще не спомена за такава възможност. Но не предричаха ли винаги, че атомната война ще избухне неочаквано, защото изненадата била единственият шанс за победа, независимо кой е започнал? Това би обяснило защо до мен е достигнало само лъчението, а останалото — не. Бомбата трябва да е избухнала някъде по-настрани…