Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Прекарах през ума си новините от последните дни. Не съм политикан, но всеки ден слушам новините, а понякога прочитам и по някое комюнике. Както и да си блъсках главата обаче, не можах да се сетя нищо, което да говори, че скоро може да избухне война.
Измина повече от час, откакто изгорих мотора. Глупаво е да продължавам да седя тук. Възможно е с дни да не забележат алармения сигнал. Възможно е дори да няма сигнал, а аз само да си чакам да ме измъкнат. Пленът не е за мен. Дори и да е доброволен.
Какво може да стане, ако изляза? Двадесетте рентгена все някак си ще ги понеса. Но което е отвъд бетона… Сигурно не съм сметнал вярно. В уплахата си навярно съм забравил да сложа както трябва десетичния знак. Да го сметна ли отново? Не, нали всичко е просто предположение.
За трети път отворих вратата на КП стената. Спрях на прага и погледнах към оранжевите си гърди.
Броячът мълчеше.
Мълчаха и останалите уреди между двете стени.
Леко ми се зави свят, но се овладях. Минах през вратата и я затворих след себе си.
Беше тихо, само крушките от тавана светеха, без да хвърлят сенки.
Отново погледнах часовника си, сякаш се надявах, че всичко е било сън и сега съм тръгнал да се карам на Бирике, задето манипулаторът е заял… Часовникът обаче показваше, че времето наистина е изтекло.
Възвърнах си способността за действие. Пристъпих към плъзгащата се врата на бетонната стена и завъртях колелото.
Слънцето блестеше над боровете, както и когато влязох в сградата. Може би беше по-топло, но тогава беше утрин, а сега вече клонеше към обяд. Заслушах се в пищялката, но тя продължаваше да мълчи. Олекна ми: ако облъчването е било силно, тук всичко, и дървета, и стени би следвало да излъчват още.
Все едно. Насочих се към командната зала. Тя стоеше невредима.
Беше само на няколко крачки, но ми се стори, че изминаха часове, докато стигна. Не исках да тичам, не дай си боже да ме види някой, ще помисли, че съм луд. Тъй като у мен се засилваше убеждението, че нещо ме е подлудило.
В командната зала нямаше никой. Аларменият звънец звънеше оглушително и още отдалеч видях, че и червената лампа свети. Значи усилията ми не са били напразно и въпреки това са се оказали съвсем напразни: никой не е забелязал сигналите ми за опасност. Сам трябва да ги спра.
Нещо засмъдя на гърлото ми. Едва тогава забелязах, че в залата има някаква мъгла… Отворих широко вратата и заобиколих командния пулт, за да изключа алармената сигнализация.
Звънецът замлъкна, а като се обърнах, кракът ми се спъна о нещо. От стола, полегнал настрани, към земята висеше един оранжев гащеризон. Сякаш някой набързо го беше съблякъл и хвърлил там…
Може би Бирике? Тя седеше на този стол. Гащеризоните са толкова еднакви. Зеленият знак обаче показваше, че този е бил носен от техник.
Събличането на гащеризона в територията на комплекса е забранено!
Излязох от павилиона и тръгнах към центъра. Като се измъкнах от боровата горичка, забелязах, че към слънцето се издига лека мъгла и светлината му е станала малко по-мека. Може би все пак времето след обяд ще се развали?
Следващия гащеризон забелязах на половината път. Както лежеше, захвърлен на чакъла, приличаше на паднал човек. Или пък — тъй като в него нямаше човек — някой, тичайки, го бе смъкнал от себе си.
Затичах се и аз. Попаднах на нови захвърлени гащеризони и изведнъж сърцето ми бясно затупа.
Всичко ми стана ясно! Имало е авария и останалите са избягали… А защитното облекло някак си им е пречело при бягането… Или се е оказало вредно?!
Бясно започнах да се събличам. Ципът заяде, няколко копчета се разлетяха. Захвърлих и аз гащеризона и по бельо се втурнах към изхода… И през ум не ми мина, че съм по долни дрехи, та нали всички бяха бягали оттук така!
Изтичах покрай предоперационната, но не влязох за дрехите си… Бях останал последен! Най-последният!
През ум не ми минаваше, че междувременно и излъчването — ако го е имало въобще — е престанало. Че не знам от какво бягам. Защо да мисля за това, когато бях последният, единственият, който бе останал в комплекса!
Прескочих бариерата, като за момент зърнах въргалящите се в будката дрехи на охраната, и се мушнах в колата. Колко хубаво, че бях нарисувал лентите: веднага я намерих! Ключът беше вътре, за да може отговорникът на паркинга да я премести, запалих и колата се изтърколи на пътя.
Сърцето ми още тупаше бясно, но ръцете ми вече не трепереха. Щом седна в кола, винаги успявам да овладея нервите си. Въздъхнах дълбоко, отпуснах се върху меката седалка и настъпих педала за газта. Избягнах катастрофата на косъм. Голямата черна кола бе забила нос в парапета и задницата й бе застанала на средата на пътя. За щастие насреща не идваше нищо, рязко извих волана наляво и колата, макар и силно наклонена, избягна застаналия напреко багажник. Успях да спра едва доста по-нататък; върнах се на заден ход към катастрофиралата кола.