Вълчето братство

— О, ще прощаваш! — избоботи извинително мъжът. — Рекох, че е жена ми. — Обърна се и моментално захърка пак.

Това донякъде беше успокоително. Роланд беше чувал за някои мъже, станали жертва на подобни попълзновения.

Роланд се извърна на хълбок, та гърбът на непознатия да стопли задника му, и отново се опита да заспи. Но след час едрият тип отново го стисна за гърдите. Роланд го сръга рязко.

— Проклета да си, жено! — изсумтя насън непознатият, извъртя се на гръб и изпъшка. — Станала си само кокали.

Роланд се закани наум утре вечер да спи на камъните сред полето.

И щом тази мисъл мина през ума му, пак се събуди.

Отново се оказа оплетен в ръцете на непознатия тип, дебели като дъбови клони. Другарят му по легло го беше мляснал по челото.

От прозореца струеше смътна утринна светлина. Затворил очи, мъжът изглеждаше заспал и дишаше дълбоко.

— Аа, ще има да вземаш — изръмжа Роланд, хвана мъжа за брадата и я дръпна. После блъсна главата му в постелята. — Добре е човек да показва обич, но се въздържай да я показваш на мен.

Непознатият отвори кръвясалите си очи и го зяпна. Роланд очакваше да му се извини.

Но вместо това той се слиса и пребледня.

— Боренсон? — изрева другарят му по легло, вече съвсем буден. Подпря туловището си на стената и се сви разтреперан, сякаш го беше страх, че Роланд може да го удари. — Какво правиш тук?

Беше едър мъж с черна коса и прошарена брада. Роланд не го позна. „Но пък аз спах двайсет години“ — помисли той.

— Познавам ли те? — попита Роланд.

— Дали ме познаваш? Че ти за малко щеше да ме убиеш бе, човек, макар че си го заслужавах. Голям задник бях тогава. Но съм се оправил, вече не съм чак такъв задник. Не ме ли позна? Барон Пол!

Роланд никога не беше срещал този човек. Бъркаше го със сина му, Айвариън Боренсон, разбра Роланд — син, за когото беше научил едва след като се събуди от дългия си сън.

— А, барон Пол! — възкликна с престорен възторг Роланд. Очакваше непознатият да осъзнае грешката си. Не му се струваше възможно синът му чак толкова да прилича на него, с огненорижата му коса и светлата кожа. Майката на момчето беше доста по-мургава. Радвам се, че ви виждам.

— И аз. Значи било, каквото било. И ми прощаваш… кражбата на кесията, нали? Всичко?

— Мен ако питаш, все едно че не сме се познавали — каза Роланд.

Барон Пол го изгледа объркано.

— Много си великодушен нещо… след оня бой, дето ти дръпнах. Макар че според мен точно той те направи войник. Човек дори може да каже, че си ми длъжник. Нали?

— А, оня бой — отвърна Роланд, още стъписан от това, че непознатият не схваща грешката си. Роланд знаеше само едно нещо за сина си: че е капитан в кралската гвардия. — Нищо работа. Разбира се, аз ти го върнах тъпкано, нали?

Барон Пол го зяпна, сякаш съвсем се е побъркал, и Роланд разбра, че синът му съвсем не си го е върнал „тъпкано“.

— Ами… — смотолеви колебливо Пол, — радвам се тогаз, че сме се помирили. Но… какво търсиш тук? Мислех, че си на север, в Хиърдън?