Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Ще можете ли да се облечете сам? — попита тя.
Маскул смътно осъзна думите, макар гласът въобще да не прозвуча.
Изправи се с усилие и тя му помогна да оправи сложните гънки на дрехата.
— Бедничкият, как страдате! — възкликна тя на същия безсловесен език.
Този път Маскул откри, че беше разбрал смисъла на казаното чрез органа на челото си.
— Къде съм? На Торманс ли съм? — попита той и залитна.
Тя го хвана за ръка и му помогна да седне.
— Да. И сте с приятели.
После го погледна усмихната и заговори високо на английски. Гласът й беше така свеж, силен и млад, че му заприлича на априлски ден.
— Сега мога да разбера езика ви, който най-напред ми се стори непознат — рече тя. — В бъдеще ще ви говоря с устата си.
— Невероятно! — възкликна Маскул и посочи челото си. — А какъв е този орган?
— Наричаме го брев. Благодарение на него четем мислите. Но думите на речта са по-важни, защото с тях проникваме в сърцето.
— Казват, че езикът ни е даден, за да лъжем себеподобните си — възрази той.
— Можеш да излъжеш и в мислите си. Затова аз мисля само добро и никога не тая лоши мисли.
— Срещнахте ли приятелите ми?
— Вие не сте дошъл сам? — отговори му тя с въпрос, гледайки го спокойно.
— Пристигнах с летяща машина заедно с още двама мъже. Сигурно при пристигането съм изгубил съзнание и оттогава не съм ги видял — обясни Маскул.
— Много странно! Никого не съм виждала. Те не могат да са тук, иначе щяхме да узнаем. Ние — мъжът ми и аз… — уточни жената.
— Как се казвате?
— Наричам се Джойуинд, а мъжът ми — Панаве. Живеем много далеч оттук, но вчера през нощта научихме, че лежите тук в безсъзнание. Почти се скарахме кой от двама ни да дойде, но на края аз спечелих. — Жената се разсмя. — Спечелих, защото от двама ни аз съм с по-силно сърце. А мъжът ми пък има по-ясни и по-чисти възприятия от моите.
— Благодаря, Джойуинд — чистосърдечно каза Маскул.
Цветовете под прозрачната кожа на Джойуинд се сменяха бързо.
— Защо ми благодарите? — възкликна тя. — Да правиш добро не е ли най-голямото удоволствие? Щастлива съм, че можах да ви помогна. Сега обаче ще трябва да си обменим кръв.
— Защо? — смути се Маскул.
— Налага се — настоя Джойуинд. — Кръвта ви е твърде гъста и тежка за тази планета. Няма да се оправите, ако не получите малко от моята кръв.
— Нищо не знам за планетата ви — рече Маскул и се изчерви. — Няма ли да ви заболи?
— Ако вашата кръв ви е причинявала страдания, предполагам, че и мен ще ме заболи. Ще си разделим страданието.
— Не съм виждал досега такова гостоприемство — прошепна Маскул.
— Нима не бихте направили същото за мен? — попита жената с усмивка, но беше малко притеснена.
— Не смея да поема отговорност за действията си в един непознат свят. Почти не зная къде се намирам. Все пак аз, естествено, ще постъпя като вас, Джойуинд.
Докато разговаряха, омарата се бе вдигнала над земята в дълги спирали и само горната атмосфера оставаше мъглива. Алената пустиня се простираше във всички посоки, освен в една, където на около четиристотин метра се виждаше нещо като оазис — с ниски хълмове, слабо покрити с дребни лилави дървета от основата до върха.
Джойуинд беше донесла със себе си нож от кремък. Съвсем невъзмутимо и старателно тя разряза дълбоко ръката си над лакътя. Маскул я укори, че се е наранила.
— А, няма нищо — отвърна тя през смях. — Пък и няма саможертва без жертва — къде ще е иначе заслугата? Хайде сега — и вашата ръка.
Кръвта потече по ръката на младата жена. Течността не беше червена, а млечнобяла, просветваща като опал.
— Не, не тази — извика Маскул и се дръпна назад. — Вече ме порязаха тук. — Той протегна другата ръка и кръвта му бликна.
Джойуинд внимателно и сръчно съедини двете рани, прилепвайки ръката си към Маскуловата. През разреза в тялото му сякаш се вля струя от удоволствие. Някогашните лекота и сила постепенно се възвръщаха. След около пет минути и двамата започнаха да изтъкват добронамереността си: той се опитваше да издърпа ръката си, а тя настояваше да продължи преливането. Най-сетне той успя да надделее, пък и беше време — съвсем пребледняла, Джойуинд бе останала без сили.
Тя го погледна с по-сериозно изражение отпреди, сякаш пред очите й бяха зейнали бездни.
— Как е името ви? — попита Джойуинд.
— Маскул.
— Имате ужасна кръв. Откъде идвате? — попита тя.
— От планета, наречена Земя… кръвта ни не е подходяща за вашия свят, Джойуинд. Очаквах това да стане и съжалявам, че ви послушах.