Шогун

— Да, това е интересно — съгласи се ван Нек. Блакторн го погледна.

— Може би още не им е много стабилно положението. Това доста би ни помогнало.

— Какво можем да направим, лоцмане — попита Гинзел.

— Да бъдем търпеливи и да изчакаме пристигането на най-главния, даймио. Той ще ни освободи. И защо не? Нищо лошо не сме им сторили. Имаме стоки, които можем да им продадем. Не сме пирати и няма от какво да се боим.

— Той е прав и освен това не забравяйте думите на лоцмана, че не всички туземци са приели католическата вяра — каза ван Нек повече да си вдъхне кураж, отколкото да ободри останалите. — Да. Хубаво е, че самураят мрази свещеника. А оръжие носят само самураите. Не е зле, какво ще кажете? Просто ще издебнем нашия пазач и ще си вземем обратно оръжието — тогава, преди да се усетят, ще бъдем на кораба.

— Ами ако този даймио е католик — попита Ян Ропер.

Никой не му отвърна. Накрая се обади Гинзел:

— Лоцмане, нали каза, че самураят насякъл човека на парчета, след като му отрязал главата?

— Да.

— Исусе! Това значи, че са варвари! Безумни варвари! — Гинзел беше висок, хубав младеж с къси ръце и много криви крака. Скорбутът го бе лишил от всичките му зъби. — И след като му отсече главата, другите просто се разотидоха, тъй ли? Без да продумат?

— Да.

— Боже мой, да убие ей така, за нищо, един невъоръжен човек! Защо го направи? Защо го уби?

— Не знам, Гинзел. Но никога не съм виждал такава страхотна бързина. Докато си извади меча от ножницата, и главата на онзи вече се търкаляше в праха.

— Господ да ни е на помощ!

— Господи, Исусе Христе — промърмори ван Нек. — Ако не можем да се върнем на кораба. — Проклета да е бурята, толкова съм безпомощен без очилата си!

— Колко самураи видя на кораба, лоцмане? — заинтересува се Гинзел.

— Двадесет и двама. Но на брега имаше още.

— Гневът божи ще се излее върху неверници и грешници и те вечно ще горят в ада!

— Много бих искал да съм сигурен в това, Ян Ропер — рече строго Блакторн, защото усети как стаята се изпълни с боязън от божията мъст. Беше доста изморен и му се искаше да си легне.

— Можеш да си сигурен в това, лоцмане, както аз съм сигурен. Моля се да прозреш божията правда. Дано осъзнаеш, че по твоя вина попаднахме тук — малцината, които оцеляхме.

— Какво — попита Блакторн застрашително.

— Защо убеди капитана да опита да открие Япония? Това не влизаше в заповедите ни. Трябваше да оплячкосаме Новия свят, да прехвърлим войната в най-уязвимата част на врага и да се приберем у дома.

— На север и на юг от нас бяха испанските кораби и нямаше къде другаде да бягаме. Да не би паметта ти да те е напуснала заедно с ума? Единственият ни шанс за спасение беше да плаваме на запад.

— Аз изобщо не видях вражески кораби. Нито пък останалите.

— Я стига, Ян — уморено се намеси ван Нек. — Лоцманът е постъпил както е смятал за най-добре. Разбира се, че имаше испански кораби.

— Така е, при това бяхме на хиляди левги от всякакви приятели във вражески води — изсъска Винк. — Това е самата истина, както е истина и фактът, че поставихме въпроса на гласуване. И всички казахме „да“.