Трошача
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Трошача #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трошача». Краткое содержание книги:
Княгинята казва на Архан, че ще има дете. Князът поканва на веселбата първият срещнат от улицата — гадателката Веста, млада, красива жена с дълга черна коса, наметната с дрипаво наметало. Тя му предсказва, че страната ще запустее, градът ще бъде разрушен, а детето му няма да се роди. Торк иска да я съсече с меча си, но Архан не му позволява. Той й дава няколко жълтици и я пуска да си върви. Завалява проливен дъжд. Веста остава в конюшната на двореца при коняра. На сутринта си отива, но му казва да държи няколко коня постоянно оседлани.
Рано сутринта разтревоженият княз праща войници и каменоделци да разрушат Трошача, но е вече късно. Каменният великан, гол и бос, само с набедрена превръзка, премазва пратениците на княза по пътя към крепостта. Главата и раменете на великана стърчат над крепостната стена. Князът и Торк се втурват към крепостната стена да се бият с Трошача. Напразни са опитите на защитниците да го спрат с мечове, копия и стрели. Трошача събаря с каменния си боздуган крепостната стена, а после с юмруци и ритници разрушава целия град. Торк и князът успяват веднъж да го омотаят с въжетата и да го съборят, но сляпата разрушителна сила продължава да вилнее, при което откъсва ръката на Торк.
Князът се връща в двореца и едва успява да изтръгне княгинята от лапите на Трошача. Идва Веста. Тя помага на княгинята. Групата прекарва деня в подземията на двореца, а през нощта с конете, доведени от коняра, напуска града. По пътя княгинята умира, но Веста казва на княза, че ще има син.
Групата на княза стига в гората, където живее племето на горските ловци. Князът се оженва за Ида, дъщерята на вожда Берил, която му ражда син. Архан тайно построява метателни машини и се връща при езерото. Групата дразни великана. Той се събужда и тръгва срещу нарушителите на покоя му. Архан успява да докосне колената му с вълшебна течност. Трошача губи равновесие върху трупите, които се търкулват под краката му, полита по стръмнината и пада в езерото. Само главата с тъпото му чело остава над водата.
Архан довежда своето семейство във владенията си и започва да възстановява града.
— Проклети майстори! — въздиша той така, че изправя конете ви на задните им крака. — Пак не са сменили ножовете! Върви, че давай норма!
Великанът спира за малко, чеше се по врата, сякаш решава сложна задача, и най-подир събира смелост да те пита:
— Вие по колко часа на ден работите?
— Кой колкото иска. Обикновено след залез слънце никой не работи.
— Виждаш ли? А ние, великаните, сме съвсем беззащитни. Всеки ни дере както си иска. Понякога работим и на фенер.
Изпълнен със съзнание за собственото си нищожество, гигантът въздиша и хвърля още камъни в мелницата.
— Защо не направите сдружение за защита на великаните? — питаш го ти. Великанът те поглежда объркано.
— Прекалено е красиво, за да е възможно — отговаря тъжно той.
Прехвърли се на 37.
92
Берил дълго и внимателно те гледа. Какво ли става зад това високо чело? Струва ти се, че проницателните му сини очи надничат в душата ти и не бързат да се махнат, докато не прочетат всичко, каквото е записано там.
Всъщност нещата не стоят точно така. Берил поправя една стара рибарска мрежа и само от време на време хвърля по един поглед към теб и пак продължава работата си. Изхранването на племето не е лека работа и вождът трябва да прави това, което правят всички ловци.
Отиваш на 215.
93
Ставаш и отиваш към потока. Краката ти едва се влачат. Плисваш лицето си със студена вода и веднага усещаш как главата ти се прояснява.
Попадаш на 177.
94
— Добро утро, княже!
Отваряш очи. Над теб е надвесена гадателката Веста. Очите й излъчват топъл блясък, кичур от дългата й черна коса докосва лицето ти. Вдясно от теб димят главните на изгасващ огън.
— Дълго ли съм спал?
— Двайсет часа — отговаря Веста и се изправя.
Надигаш се на лакът. Утрото е свежо, росата вече се е изпарила от листата на дърветата. Сега това място ти се струва част от един безвъзвратно изгубен свят, в който ти беше господар на всички и очакваше наследник.
— Да вървим! — казваш решително и се качваш на коня.
Малко след това стигате до подножието на един хълм.
— Виж там горе, княже — казва Торк.
Поглеждаш към върха на хълма, където към небето се извисява висока кула. Обръщаш се към Торк.
— Какво е това? Кой е разрешил да се строи кула на моя земя?
— Не зная, княже. Това трябва да е работа на великана или на оня, който ни го праща.
Отиваш на 167.
95
— Тази вечер е пълна с изненади — казваш ти.
— Така е, княже — кимва Торк.
— Ако не се върнеш, ще получиш още една изненада, последната в живота си — проговаря зловещо Призракът на езерото.
— Тогава да си вървим в къщи, Торк!
Пришпорваш коня си към крепостта. Старият воин потегля след теб. Той винаги вярва в твоите решения. Почти винаги. Зад гърба ви избухва дрезгавия смях на Призрака. Той се понася над стихналото езеро.
Няколко секунди след това решението ти вече не е така категорично. Спираш коня си и Торк те настига.
— Какво да правим, Торк?
— Не обичам призраците, княже. Аз съм за откритата борба, когато знаеш кой какъв е.
Ако решиш да продължиш нощния си поход, мини на 124.
Ако предпочиташ да се върнеш в града, попадаш на 147.
96
Обхваща те силно вълнение. Отдавна не си се чувствал така, просто животът и ловът в гората не са били сериозно изпитание за теб. Скоро пред теб ще се изправи необикновен и силен противник. Много хора даже го мислят за непобедим, но ти не си съгласен с това.
Надигаш се храстите и даваш знак на ловците до трите купа с трупите. Тримата вдигат ръце и ги размахват. Готови сме, казват техните ръце.
Обръщаш се назад и питаш със знак дали са готови шестимата ловци, които управляват трите метателни машини. Един след друг те ти отговарят, че всичко е в ред.
Дали е в ред, ще видим, казваш си и даваш знак на Торк.
Отиваш на 73.
97
— Чакай малко, Архан.
Ида се навежда да набере полски цветя. След малко тя държи в ръцете си пъстър букет. Момичето коленичи в тревата и започва да плете венец. Гледаш как тънките й пръсти вплитат ярките цветове в една истинска цветна корона.
Дъщерята на вожда слага венеца на главата си. Тя няма нужда от огледало — на русата й глава венецът от полски цветя е по-хубав от най-скъпата диадема с брилянти.