Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Елегантният и много свенлив Уигнър никога не се самоизтъкваше. Въпреки любезните си маниери обаче той имаше непреклонен и решителен характер. Казват, че само веднъж си изпуснал нервите. След като търпял дълго ругатните на някакъв грубиян — собственик на гараж, накрая Уигнър не издържал и му креснал от колата си: „Върви по дяволите! — но веднага добавил: — Моля!“
Безспорно, най-големият учен в чикагската група беше 40-годишният италиански Нобелов лауреат Енрико Ферми. Дружелюбен и простодушен, той съчетаваше обезоръжаваща лична скромност и също така обезоръжаваща самоувереност в научната област. Вероятно той бе единственият човек, който можеше да обхване цялостно физиката, въпреки увеличаващата се сложност и специализация в тази наука. Той беше едновременно блестящ експериментатор и голям теоретик. На научните конференции Ферми се изказваше обикновено последен. Той не предлагаше просто още едно мнение, а направо обясняваше как стоят нещата и как ще се развият в бъдеще. Обикновено беше прав и колегите му приемаха това без никаква ревност.
Добродушният италианец почти нямаше човешки слабости. Ако се гордееше с нещо, то бе с постиженията си в плуването или че може да се катери по планините по-добре от младите си колеги, или да познае преди всички кой е убиецът в криминален филм. За Ферми нямаше налучкване само когато въпросът е научен. Той се забавляваше да показва колко добре смята със сметачна линийка — заставаше до изчислителната машина и с малката си сметачна линийка намираше отговорите бързо и точно като машината. Винаги успяваше — за собствено удоволствие и всеобщо забавление.
Не беше лесно да се събере такъв изключителен екип в Металургичната лаборатория. През 1942 г. емисарите на Комптън набираха научния персонал едва ли не както капитаните на корабите набират екипажи — с всички средства. През март новообразуваната чикагска група се състоеше от 45 души, в това число секретарки, пазачи и момчета за асансьорите. През юни персоналът достигна до 1 250 души и продължаваше да нараства. Да се убеждават химици и физици да се преместят в Чикаго, без да им се разкрива същността на проекта, беше трудна работа. Особено в конкуренция с другите военни проекти — програмата за усъвършенстване на радара в Масачузетския технологичен институт или работата по създаване на дистанционен взривател в „Джон Хопкинс“ и в Бюрото по стандартите.
Артър Комптън трябваше да впрегне цялото си красноречие, за да успее да доведе учени в Чикаго и по този начин да централизира работата върху атомните реактори8 и плутония. През цялата 1941 г. Енрико Ферми, подпомаган от Хърбърт Андерсън, експериментираше в Колумбийския университет; Лео Зилард и Уолтър Зин също работеха там. Там им харесваше и те предпочитаха да останат в Ню Йорк. Юджийн Уигнър беше много доволен от екипа си в Принстън и не искаше да отиде другаде. Откривателят на плутония Глен Сийбърг и неговите сътрудници бяха затрупани с работа в Бъркли. От водещите учени в проекта само Самюъл Алисън се намираше в Чикаго.
Постепенно мерките за секретност ставаха все по-строги и това много затрудняваше контактите между учените. Беше съвсем ясно, че работата върху различните страни на проблема трябва да се съсредоточи на едно място. Всеки ръководител на група дърпаше чергата към своя университет, дискусиите се проточваха и накрая Комптън бе принуден сам да вземе решение. Той избра университета в Чикаго, след като получи обещание за съдействие от неговия ректор Робърт Хъчинс. Всички учени, поканени да се присъединят към Металургичната лаборатория, трябваше да напуснат домовете си — кой доброволно, кой принудително, и да се установят във ветровития град. При младите учени престижът на няколко прочути имена правеше чудеса. За тях бе достатъчно да знаят, че хора от ранга на Ферми, Комптън, Уигнър и Зилард имат нужда от тях.
Репутацията на ръководителя на лабораторията бе изключително важна в това отношение. Откакто в САЩ бяха започнали организирани изследвания върху атомния проект, Артър Холи Комптън заедно с Буш, Конант, Лорънс и Юри, играеше ключова роля в тях. Той произлизаше от семейство на видни интелектуалци: баща му и двамата му братя бяха професори, а майка му и сестра му също имаха научни степени и се занимаваха активно с мисионерска дейност. Артър Комптън беше удостоен през 1927 г. с Нобелова награда по физика за изследванията си върху рентгеновите лъчи, а през 30-те години се прочу с пионерските си трудове върху космическите лъчи.
Висок и здрав петдесетгодишен мъж (Комптън играл футбол през студентските си години), с гъсти мустаци и масивна челюст, той беше обичан в научните кръгове заради приятните си обноски и внимателно отношение към хората. От своя баща, презвитериански свещеник и професор по философия в колежа Устър в Охайо, Комптън бе наследил дълбока религиозност, въздържателност и пълна преданост към църковните дела. Брат му Карл, който по-късно щеше да стане ректор на Масачузетския технологичен институт, беше запалил у него страст към физичните изследвания и още съвсем млад Комптън вече познаваше най-големите учени физици в страната.
8
Атомният реактор (първоначално го наричаха батерия) е устройство, в което се извършва „верижна реакция“. Неутроните, които се излъчват от урановите атоми, предизвикват разпадането на други уранови ядра, при което се освобождават нови неутрони. Процесът нараства лавинообразно и се нарича верижна реакция. Установено бе, че разпадането на урановите атоми се извършва по-добре, ако неутроните по някакъв начин се забавят. За целта се използват „забавители“ (графит или тежка вода), които намаляват скоростта на неутроните.