Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Положението ще остане непроменено, ако Певснер продължи да ни оказва помощ и докато не наруши някой от законите на Съединените щати.
— Този тип продължи ли да помага? — попита Монтвейл.
— Осигури ми хеликоптера до имението „Шангри-Ла“ — обясни Кастило.
— Той в Аржентина ли е?
— Нямам представа къде се намира Певснер в момента — отвърна честно Кастило. — Натъкнах се съвсем случайно на Хауърд Кенеди в Буенос Айрес и той уреди хеликоптера.
„Това не е някоя нагла лъжа. Просто поизкривих малко истината. Откъде да знам, Алекс в момента може да е в Пуенте дел Есте, Уругвай, не в Аржентина“.
— Кой е Кенеди?
— Бивш агент на ФБР, който в момента работи за Певснер — обясни президентът.
— Той какво прави в Аржентина?
— Придружаваше самолет „767“, натоварен с предмети на изкуството, изпратени от саудитското кралско семейство в Риад за Ислямския културен център „Крал Фахд“ в Буенос Айрес, и е върнал в Риад понита за поло, седла и други амуниции за кралското семейство — отвърна Кастило.
— Самолетът сигурно е собственост на Певснер? — предположи Монтвейл.
— Вероятно, господине, не попитах.
— И този тип Кенеди просто ти осигури хеликоптера, защото го помоли, така ли? Това ли се опитваш да ми пробуташ, Кастило?
— Сигурно го е направил със съгласието на господин Певснер, господине, но истината е, че не го попитах.
— Държа да отбележа, господин президент, че цялата тази работа ме хвърля в недоумение.
— Чарлс, нали си чувал какво казват за политиците, че си избират доста странни партньори за леглото.
— Просто не разбирам защо този тип Кенеди е бил притеснен, че агентът от ФБР го бил видял — продължаваше Монтвейл.
— Кенеди очевидно е параноик — отвърна президентът. — Решил е, че ФБР продължава да го търси, въпреки че изрично наредих да бъде оставен на мира, и си е наумил, че щом го открият, ще го ликвидират.
— Пълен абсурд!
— Съгласен съм. Първо, ликвидирането му ще бъде незаконно — продължи президентът.
— Защо е решил така?
— Ами — намеси се Кастило — Кенеди е бил старши агент от „Вътрешни операции“ на ФБР и знае какви тайни на Бюрото са потулени.
— Чарли — обади се президентът, — може и да греша, но разпоредбите за опазване на държавни тайни не включват ли и всичко, с което се занимаваше досега? Дори самоличността на хората, с които си се срещал?
— Точно това казах на господин Юнг, господине.
— Значи няма място за притеснение — кимна президентът. — Тъй като въпросът беше повдигнат, Чарлс, защо не провериш и в ЦРУ, и във ФБР, за да се увериш лично дали спазват заповедта, която съм издал? Ако случайно са пропуснали, държа да ме уведомиш.
— Не мога да повярвам, че някой би пристъпил заповед на президента, господин президент.
— Чарлс, би ли проверил, ако обичаш — настоя президентът.
— Разбира се, господин президент.
— Чарли, така и не разбрах дали си открил нещо полезно в имението.
— Открихме тефтерче с адреси и кодирани имена. Агент Юнг каза, че кодът изглежда сравнително прост и че много лесно ще бъде разчетен.
— Надявам се вече да е предадено за обработка.
— Не е, господине. От хотела дойдох направо тук, господине. Освен това…
— Какво?
— Честно казано, господине, мислех, че е най-добре първо да разбера дали не съм си изгубил работата преди да отпътувам за Форт Мийд, за да…
Президентът вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Искаш да кажеш, че си открил само някакво тефтерче в имението, така ли?
— Не, господине. Открихме документи, които според агент Юнг са за парите, с които господин Лоримър разполага в уругвайски банки.
— Много ли са парите? Повече ли са, отколкото би могъл да е спестил за черни дни?
— Петнайсет милиона и седемстотин хиляди долара, господин президент.
— С какво доказателство разполагате? — попита посланик Монтвейл. — Банкова книжка? Сертификати за депозит? Какво?
Президентът погледна студено Монтвейл, след това отново се обърна към Кастило.
— Всъщност господин Лоримър е дал тези пари назаем на банките. Онова, което извадихме от сейфа… донесъл съм го, господин президент.
— Тук ли? — повиши глас Монтвейл.