Избраниците

Три дни по-рано едно момиче на име Сара Бекър седеше на една пейка на алеята покрай Трета улица в Санта Моника, Калифорния. Слушаше минидиск на дискмен, подарък за четиринайсетия й рожден ден. Беше отпечатала малък етикет с името и адреса си на принтера у дома и го бе залепила от задната страна на дискмена с прозрачно тиксо, за да не се изтрият буквите. Макар че не й харесваше да разваля външния вид на сребристото апаратче, по-лошо щеше да е, ако го изгуби. По-късно, когато полицията намери дискмена, се оказа, че слушала албума „Дженърейшън терористс“ на една английска група, наречена „Маник стрийт причърс“. Феновете им ги наричаха за кратко „Маниаците“. Съставът не беше много популярен в училището й и това бе една от причините да ги слуша. Всички други си падаха по лигави поп принцеси и скучни момченца или тресяха глави под нечленоразделния рев на някои диваци. Сара предпочиташе музика, която звучеше поне малко смислено. Предполагаше, че е заради възрастта й. На четиринайсет човек вече не е дете. Не и в тези времена. Не и в Лос Анджелис. Не и през 2002 година. Доста дълго трябваше да убеждава в това родителите си, но накрая дори и те го проумяха.

И така тя седеше до фонтанчето срещу „Барнс и Нобъл“. По това време на вечерта алеята беше почти празна. В книжарницата влизаха и излизаха малко хора, а през големите витрини се виждаха неколцина клиенти, прелистващи книги и списания, взиращи се в компютри и дивящи се на невероятните електронни учебници. Миналата година тя бе отишла с родителите си на двуседмична ваканция в Лондон и остана удивена от тамошните книжарници. Те бяха ужасно странни. Вътре имаше… представете си — само книги. Нито кафе, нито списания, дори нямаше тоалетни. Само книги, безкрайни рафтове с книги. Хората ги взимаха, плащаха и си отиваха. Майка й явно смяташе, че това е хубаво в някакво отношение, но за Сара то бе едно от наистина, ама наистина скапаните неща в Англия. Накрая попаднаха на голям нов „Бордърс“ и тя намери „Маниаците“. Британските състави бяха готини. Лондон по принцип беше супер. Толкова за екскурзията.

Сега тя седеше, клатеше одобрително глава, докато вокалът заявяваше на висок глас, че е „проклето псе“, и оглеждаше алеята. От другата страна на простиращата се между три преки пешеходна зона имаше главно ресторанти. Баща й я бе оставил тук преди двайсет минути и щеше да дойде да я вземе точно в девет — събитие, което се случваше веднъж на месец. Беше му казала, че има среща с приятелката си Саян в закусвалнята „Бродуей“. Идеята да вечерят навън бе на майката на Саян, която се стараеше да угажда всячески на дъщеря си от страх, че ако я лиши от нещо, може да развали уникалните си отношения с нея. Майката на Сара се беше съгласила лесно — отчасти понеже всички се разбираха с Моника Уилямс, но и защото Зоуи Бекър контактуваше достатъчно с наследницата си, за да осъзнае, че и на нея й се е искало да върши тези неща на нейната възраст. Бащата на Сара от време на време упражняваше правото си на вето и за момент тя се бе уплашила, че и този път ще го използва. Преди няколко месеца в града имаше серия убийства, свързани с мафията, уреждане на сметки и преразпределение на ролите в пазара на наркотици. Накрая обаче, след като уточниха цял арсенал предохранителни мерки — включително оставяне и взимане от точно определени места в точно определено време, клетъчен телефон с напълно заредена батерия и рецитал на основните правила за избягване на опасности, — той се съгласи. Срещата беше уредена.