Избраниците

— Още ли си гладен? — попита тя.

В колата започна да става студено. Две двойки минаха покрай тях на път за ресторанта, нетърпеливи да получат вечерята си.

Той се размърда, сякаш излизаше от дълбок размисъл.

— Ти решавай.

Тя опита да звучи небрежно:

— Моята е лесна.

— Не, тук не е. Вечерята се сервира между шест и половина и девет. Ако не ядем сега, ще чакаме до сутринта. Закуската е между седем и осем и е малка.

— Какво? Няма ли откъде да си купиш сандвич, ако изгладнееш междувременно?

Занд се обърна към нея и този път усмивката му изглеждаше малко по-искрена.

— Май не си свикнала с тукашните порядки.

— Не и слава Богу. Там, откъдето идвам, човек може да яде, когато си поиска. Плащаш и получаваш храна. Хем е модерно, хем удобно. Толкова ли отдавна си се отделил от цивилизацията, че си забравил?

Той не отговори. Тя изведнъж пусна папката на земята, отвори вратата и заръча:

— Чакай тук.

Занд остана вътре, а тя се насочи уверено към ресторанта.

Гладът, който беше чувствал след еднодневното ходене, бе изчезнал. Той изпитваше студ, отвън и отвътре. Не беше свикнал да общува с хора, които го познават толкова добре, и се чувстваше неловко. Бе пътувал твърде дълго и не говореше почти с никого. За дълги периоди от време не мислеше почти за нищо, беше загубил всякаква връзка с предишния си живот. Идването на Нина бе променило всичко. Искаше му се да си беше тръгнал един ден по-рано, така че тя да не го завари. Занд обаче добре познаваше упорството й. Тя нямаше да се откаже, щом си бе наумила да го намери.

Той погледна папката на земята. Беше дебела. Не изпитваше желание да я докосне, камо ли да чете съдържанието й. По-голямата част му беше известна. Останалото сигурно не се различаваше много. Самата мисъл за това го изпълваше с ужас.

Навън се чу звук от затваряне на врата. Нина се приближаваше откъм ресторанта, носеше нещо. Той слезе. Навън бе станало по-студено, небето беше оловносиво. Прехвърчаше сняг.

— Боже мили! — възкликна тя сред облак пара от дъха й. — Май беше прав. Готвят само по поръчка. Все пак успях да взема това. — Държеше бутилка ирландско уиски. — Имах късмет.

— Вече не пия.

— Е, аз пия. Ти, ако искаш, само гледай.

Тя отвори вратата и взе папката. Занд забеляза, че проверява положението й на пода, сякаш искаше да види дали я е отварял в нейно отсъствие.

— Нина, защо си тук?

— Дойдох да те спася. Да те върна в света на живите.