Когато боговете се смеят

— А после? — предпазливо попита Женя.

— Какво „после“? — учуди се баща й. — После ще се върнеш в Москва и ще тръгнеш на работа, моите задължения ще изпълнява Артур Андреевич и ти ще трябва да бъдеш негова секретарка, както при мен. Все още си работила твърде малко, не ти се полага по-дълъг отпуск. Ти ще се върнеш, а аз ще замина за Маями за две седмици. Докато ме няма, с теб ще поживеят Григорий и жена му. Подай ми маслото, моля.

Баща й делово намаза на филия бял хляб масло и конфитюр, отхапа от нея и задъвка с апетит, като поглеждаше към екрана на телевизора, където тъкмо започваха сутрешните новини.

— Ама, татко, хайде да отидем на море — жално помоли Женя. — Всички ходят на Средиземно море, в Турция, в Испания. А това Жигульовско море не е истинско, там е пълно с комари.

— Малка си още да се разкарваш в чужбина — отсече баща й. — Още не си спечелила пари за еднопосочен билет, а ей го, на — искаш да тръгваш по курорти. От какво ще си почиваш? Да не би да си се преработила? Да не си се преуморила? С една дума, Евгения, съставил съм ти графика за отпуска, така че се готви, чети Радишчев, изваждай си в тетрадка географските названия — аз ще проверя после.

Женя наведе глава, разбрала, че съпротивата е безполезна, и с всички сили започна да се бори с напиращите в очите й сълзи. С няколко трескави глътки допи чая и отиде в стаята си. Там се хвърли на дивана и горчиво заплака, прегръщайки възглавницата. „Раечка, миличка, скъпа моя, златна, единствена — мислеше си Женя, — защо ме остави сама с това чудовище? Защо умря? Толкова хубаво ми беше с теб, ти ме защитаваше, глезеше ме, всичко ми разрешаваше и се стараеше татко да не научи. А сега те няма и никой няма да ме спаси и защити. Живея като в затвор, а родният ми баща е най-жестокият и непреклонен надзирател, когото човек може да си представи. Никого си нямам на този свят, никой няма да ми помогне, никой няма да ме подкрепи. Само той, моят неизвестен и загадъчен приятел, но къде е той? Кой е?“