Когато боговете се смеят

Тя отиде в стаята си, като в движение разкопчаваше и събличаше влажните си от пот дрехи. Небрежно хвърли полата и блузката на един фотьойл и отиде до огледалото. Обективно погледнато, Светлана беше много по-красива. Когато беше създавала тази вятърничава глупачка, природата явно не бе пестила багри — беше й дала естествена светлоруса коса, изразителни очи и апетитни дори без червило устни, да не говорим за чудесния цвят на лицето, останал все още читав след толкова алкохол, цигари и такъв чудовищен начин на живот. Интересно, защо Светка никога не й се сърди, дори когато среща неприкритата недоброжелателност на домакинята? Нима е от онази порода хора, които и в лицето да ги заплюеш, ще кажат „дъжд вали“? Или има нещо друго? Изглежда, че има друго, макар че Павлушка никога дори не е намеквал, че лекомислената певачка от горния етаж му харесва. Ако между тях има нещо, тогава естествено Светка ще търпи от страна на Олга всичко, дори откровена грубост и (пу, пу, да не чуе дяволът!) шамар, защото как би се отбивала у тях „по съседски“ при открита вражда? От ясно по-ясно е, че до леглото все още не се е стигнало. Ако Светка беше любовница на Паша, той преспокойно щеше да се качва при нея за интимни наслади и нямаше да е нужно съседката да им идва на гости. Явно хлапачката е хвърлила око на Павел, затова тича у тях при всеки удобен случай, планомерно провеждайки глупавата си политика на омагьосване на желания съсед. „Че какво? Нашият Павлушка е добра партия — с насмешка си помисли Олга, докато закопчаваше на талията си леката, почти безтегловна плажна поличка. — Пари, работа, прекрасно образование — международно право, никак не е за пренебрегване. Че и връзки. Ех, Светка, глупавичка си, глупавичка, напразно се трепеш. Само ако знаеше…“

Когато се върна в кухнята, Олга завари почти идилична картина. Павел приготвяше чая, а Светлана пържеше на котлона салам.

— Сядай, Льолечка — дрезгаво пропя момичето, — сега ще ти сложим да хапнеш. Вече всичко е готово.

— Май съм дошла на гости — промърмори Олга. — Ти ли си ни вече домакинята, Светка?

Света окръгли очи и направи уплашена физиономия.

— Да не се сърдиш, че използвах тигана ти? Павлик ми разреши. Нали, Павлик?

Павел се обърна и намигна на Олга, без да се страхува, че застаналата с гръб към него съседка ще види хитрата му усмивка. Олга реши да направи пауза в тероризирането на Светлана и да хапне. Така де, какво се е заяла с момичето? Виновно ли е то, че си няма мозък? Ето, сега ще хапнем саламче с прясна краставичка и мек черен хлебец, ще пийнем чаец с лимонче — и можем да продължим. Справедливо ще е да кажем, че обикновено Олга се държеше със Светлана меко и дружелюбно, но днес настроението й беше под нулата.

Докато тя съсредоточено поглъщаше вечерята, Света с жално дрезгаво гласче хленчеше за превратностите на съдбата и зле подредения свят. Изгубила гласа си, пак добре, че след концерта, а не преди него, но пак не било добре, защото следващият щял да бъде само след седмица. Момчетата на нейната възраст били до един тъпанари, по-големите били женени (също до един), а които не били — и те били тъпанари, защото щом не били женени, значи имали някакъв кусур — или откъм кесия, или откъм глава, или някъде по-надолу.