Поглед в мрака

— Тисамон — отвърна простичко тя. — Няма го.

— Няма го? Къде е? — Подпря се на касата, окончателно изгубил надпреварата със събитията.

— Не знам, но… — Протегна ръка към него. Нещо в дланта й отразяваше слабата светлина. — Тръгнал си е. Няма го. Случило се е нещо и той ни е изоставил. Намерих това пред вратата на стаята си.

Брошката с кръга и меча, емблемата на оръжемайсторите, която Тисамон винаги носеше на ревера си.

Търсиха го, разбира се, Стенуолд и Тиниса. Първо в Амфиофоса, после на други места в града, където Тисамон имаше навика да кисне — започнаха от Форума на умелите и оттам продължиха в разширяващи се кръгове. В последния час преди разсъмване двамата обърнаха града, макар да знаеха, че е безсмислено. Тисамон беше оставил брошката си като послание. Знак, че заминава по свои дела, които нямат нищо общо с общата им кауза.

Накрая се върнаха в къщата на Стенуолд и завариха паякородния лекар да ги чака. Изглеждаше стар и измъчен, като човек, с когото са злоупотребили ужасно. В болнавата светлина на ранното утро двамата най-сетне го оставиха да обясни какво е станало между Тисамон и Фелисе Миен и защо Тисамон си е тръгнал. С тъжния си уморен глас Дестрахис разказа спокойно историята, сякаш описваше интересен медицински случай. Изложението му беше стройно и логично, но далеч от реалните измерения на богомолския кошмар, в който Тисамон беше изгубил себе си.

— Бедният Тисамон — въздъхна накрая Стенуолд. — Бедният, бедният Тисамон.

— Бедният Тисамон? — възкликна Дестрахис. — Изглежда, не съм обяснил достатъчно ясно нещата.

— Не, не — спря го Стенуолд. — Разбрах те. Накрая все пак е отишъл при нея. — Сведе поглед към ръцете си на масата, широки и нашарени с белези. — Трябваше да го предвидя, но бях прекалено зает с други неща.

— Не забелязах никакви признаци, докато бяхме в Джерез — обади се тихо Тиниса. — Но пък той винаги гледаше да си намери някаква работа.

Бяха само тримата — бръмбарородният войнемайстор, осиновената му дъщеря и паякородният лекар, който никога не беше изглеждал толкова стар. На безмилостната утринна светлина Стенуолд си даде сметка, че косата му е не просто сивееща, а сива, почти бяла в корените, Паякородните остаряваха бавно и красиво, значи Дестрахис трябва да беше с десетина години по-възрастен от Стенуолд, ако не и с повече.

— Отишъл е при нея. Спал е с нея — каза Стенуолд. Ръцете му се стиснаха в юмруци, сякаш по своя воля. — А после се е сетил… за другата.

— За Атриса — кимна Тиниса, макар че вътрешно сигурно беше оформила мисълта си другояче. „За майка ми.“ Стенуолд се зачуди дали Тисамон не се е сетил и за дъщеря си, дали не е съзрял в това второ предателство, без да му хрумне дори, че Тиниса най-вероятно би одобрила стореното от него. „Момичето не страда от излишни скрупули.“ Само че Тисамон не би погледнал на ситуацията по този начин.