Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Защото е плашеща. Това трябва да отговоря. Това е приказка предупреждение за опасностите, които крие в себе си старият свят, онзи, в който хората са живели, преди да измислят лечението. Но гърлото ми неочаквано се подува и не оставя място за думите. Те не могат да преминат; полепват по него като бодли по дрехите ни, докато правим сутрешния си джогинг в парка. Изведнъж успокояващата вечна песен на океана преминава в рев и аз си представям как сините, тежки като камък води поглъщат мама и се затварят над нея. И вместо да кажа нещо смислено, изтърсвам:
— Красива е.
Главите на четиримата моментално се изправят, оценителите вперват погледи в мен, като марионетки, управлявани с една връв.
— Красива ли? — бърчи нос оценител номер едно.
Въздухът звънва от напрежение. Разбирам, че съм оплескала нещата.
Оценителят с очилата се навежда напред.
— Интересно определение. Много, много интересно. — Този път зъбите му ми напомнят на тези на озъбено куче. — Може би намирате страданието за красиво? Може би насилието ви харесва?
— Не, в никакъв случай! — казвам бързо аз и се опитвам с всички сили да насоча съзнанието си в правилната посока, но ревът на океана заглушава мислите ми, бучи и трещи все по-силно. И изведнъж ми се струва, че сред адския грохот чувам съвсем слаб вик, този на мама, който преодолява времето от десет години и достига до мен. — Искам да кажа… че има нещо много тъжно в тази…
Запъвам се, търся трескаво точните думи с чувството, че започвам да се давя в бялата светлина и оглушителния рев. Саможертва. Да, това е думата. Искам да кажа, че има нещо много тъжно и красиво в тази саможертва, но думите не идват.
— Нека да продължим — казва оценител номер едно, жената. Тя беше изключително мила, когато ми предложи вода, но сега е свалила маската на доброжелателност. Сега е самата деловитост. — Да минем на нещо по-простичко. Например, кой е любимият ти цвят?
Една част от мен — рационалната, онази, която се подчинява на логиката — крещи: „Синият! Кажи синият!“ Но другата, тъмната и скритата, се носи на вълните на океана и заглушава другата.
— Сивият — заявявам неочаквано и за себе си.
— Сивият? — почти вика оценител номер едно.
Сърцето ми потъва някъде дълбоко в мен. Издъних се, знам го и в главата си виждам как оценката ми пада стремително надолу. Но вече е късно, нищо не мога да поправя. Ревът в ушите ми се засилва до крясък, имам чувството, че някакъв кон препуска из главата ми и ми отнема възможността да мисля. Скалъпвам набързо някакво извинение.
— Не точно сивият. Има един момент, преди да изгрее слънцето, когато цялото небе избледнява, сякаш изгубва цвета си… Не е точно сиво, а нещо подобно, нещо като бяло… и аз… обичам този цвят, защото ме изпълва с очакване, че ще се случи нещо добро.
Но те вече не ме слушат. Източват вратове и ме гледат втренчено, смутено, объркано, сякаш се мъчат да открият познати думи в чужд език.
И в този момент най-неочаквано залата се изпълва с писъци и вой и аз разбирам, че той е истински, че не съм си го представяла през цялото това време. Наистина крещят хора и наистина се чува буботещ, думкащ звук, сякаш хиляди крака се движат заедно. Сякаш някой бяга панически. Но под тези звуци долавям и още един: безсловесно ръмжене, което със сигурност не идва от човешко същество. Объркването обаче не ми позволява да свържа всичко в едно.
Оценител номер едно става от стола и извисява глас:
— Какво, по дяволите…
В същото време Очилата я прекъсват:
— Седни, Хелън. Аз ще проверя какво не е наред.
Но в този миг синята врата се отваря и цяло стадо крави — истински, живи, мучащи и изплашени крави — нахлува в лабораторията.
„Наистина е паническо бягство“, минава ми през ума и за част от секундата се чувствам горда, че съм успяла да определя звука.
Но изведнъж осъзнавам, че стоя на пътя на стадо от много тежки и много страшни животни, и ако не се скатая до две секунди, ще ме повалят и стъпчат.
Моментално се хвърлям към ъгъла и се прикривам зад хирургическата маса. Тук съм напълно защитена от паникьосаните животни, затова си позволявам да подам глава само колкото да виждам какво става. Оценителите се качват на масата, а петнистите рогати същества преграждат пътя им от двете страни. Оценител номер едно пищи с цяло гърло, а Очилата не спира да повтаря: „Спокойно! Спокойно!“, въпреки че е сграбчил Оценител номер едно с две ръце, сякаш е спасителна лодка в открито море.