Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Гледай! — викна Джени.
Самолетът заходи и кацна, от гумите му излизаше дим, мощните двигатели ревяха с включен реверс, за да го спрат. Мерцедесът излетя веднага да го посрещне, новината се разнесе из терминала и оттам към загражданията и нататък по улиците, множеството изпадна в неистова радост и заскандира: „Аллах-ул акбар… Ага ухмад… Велик е Бог… Господарят се завърна…“
Измина сякаш цяла вечност, докато стълбичката пристигне и вратата се отвори, и старецът със строго лице, черен тюрбан и гъста брада слезе по стъпалата, подпомогнат от една от френските стюардеси. Той мина покрай събраната набързо почетна стража от няколко молли и иранския екипаж на „Еър Франс“, после най-добрите му помощници и нервните официални лица го обградиха и бързо го набутаха в колата, която пое към терминала. Там го посрещна полудялата тълпа ликуващи, викащи и обезумели гости — биеха се, за да се приближат до него, да го докоснат, журналисти от целия свят се блъскаха за най-доброто място, телевизионните камери и светкавиците стърчаха над главите им; всички крещяха, Зелените ленти се опитваха да го защитят от блъсканицата. Джени успя да го види само за момент — божествена статуя сред общото безумие, после тълпата го погълна.
Тя отпи от мартинито си. Очите й бяха приковани в радиото. Опитваше се да го накара да проработи, за да изтрие спомените от онзи ден и речта на Хомейни на гробището Бехешт-Захра, избрано, защото огромната част от избитите в Кървавия петък — той ги нарече мъченици — бяха погребани там.
Мъчеше се да заличи от паметта си картините предавани по-късно по телевизията — разяреното море от тела, обградило бавния кортеж от коли, докато той бавно минаваше покрай тях — всички предохранителни мерки бяха забравени: десетки, хиляди мъже, жени и младежи викаха и се биеха, блъскаха се, за да се приближат по-близо, катереха се от всички страна на шевролета, в който беше той и се мъчеха да го достигнат, да го докоснат… Аятолахът седеше на предната седалка привидно спокоен, от време на време вдигаше ръка, за да отвърне на хвалебствията. Хората пълзяха по капака и покрива на колата, плачеха и ревяха, призоваваха го, биеха се, за да изблъскат другите — шофьорът не можеше да вижда, от време на време спираше рязко, за да ги изтърси от колата, в други моменти ускоряваше сляпо… Мъчеше се да изтрие от паметта си младежа в груб кафяв костюм, който се беше покатерил на капака, но не успя да се хване добре и бавно се изтърколи и падна под колелата.
Имаше десетки като него. Накрая Зелените ленти успяха да си пробият път през навалицата и да се приближат до колата, извикаха хеликоптера и тя си спомни как хеликоптерът небрежно увисна над тълпата, която се разпръсна от перките — навсякъде тела, навсякъде ранени, после аятолахът тръгна заобиколен от Ислямската охрана, която му помогна да се качи в хеликоптера, вървеше със сериозно лице, невъзмутим… След това хеликоптерът се издигна в небесата сред нестихващото „Аллах-ууууул акбар… Ага ухмад…“
— Имам нужда от още едно. — Тя стана, скривайки потръпването си. — Да ти направя ли твоето, Дънкан?
— Благодаря, Джен.
Тя отиде в кухнята за лед.
— Чарли?
— Сам ще си налея, Джени.
Радиото изведнъж гръмна и тя спря.
„… Китай съобщава за сериозни сблъсъци по границата с Виетнам и осъжда тези нападения като доказателство за съветската хегемония. Във Фран…“
Сигналът отново изчезна, останаха само смущенията. След минута Петикин се обади:
— Пих едно в клуба на път за насам. Сред журналистите се носи слух, че Бахтияр подготвя публични изявления. Другият беше, че има тежки сражения в Мешхад — тълпата обесила началника на полицията и половин дузина от хората му.
— Ужасно — каза Дженевра от прага на кухнята. — Кой настройва тълпите, Чарли, кой ги настройва всъщност? Комунистите ли?
Петикин вдигна рамене.
— Никой не знае със сигурност, но комунистите от Туде сигурно им разбъркват умовете. И всички левичари, особено муджахидинът ал-Халк, който вярва в някакъв вид женитба между религиите на исляма и Маркс, финансирана от Съветите. Шахът, американското и повечето от западните правителства знаят, че са те и че Съветите усилено подпомагат и подстрекават на север от границата, с което, разбира се, се съгласява цялата иранска преса. Както и нашите ирански партньори, въпреки че от страх ще им паднат гащите — те не знаят накъде да се ориентират, опитват се да подкрепят и шаха, и Хомейни едновременно. Моля се на Бога всички да се усмирят. Иран е страхотно място и не възнамерявам да се махам оттук.