Под повърхността на звяра
- Автор: Лей Лора
- Серия: Breeds #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Под повърхността на звяра». Краткое содержание книги:
Рони Андрюс е влюбена в Тайбър от единадесетгодишна. Когато той я изоставя, на нея не й остава нищо друго, освен да продължи живота си сама. Но след една съдбоносна целувка, Рони вече не може да живее далеч от него.
Какво би направил един мъж, ако пусне телевизора и види, че единствената жена, когато някога е означавала нещо за него, е преследвана от гладни за сензации репортери заради него?
Тайбър Уилямс е един от петимата, наричащи себе си Породи. Винаги е знаел, че Вероника е специална. Дълги години се е борил с животното в себе си и чувствата си към нея, за да може тя да има живота, който заслужава. Но белегът на шията й променя всичко. Тя му принадлежи по законите на природата и никой, нито продажният й баща, нито Съвета по генетика, не могат да попречат на съдбата…
Той я бе уволнил от работата, която обичаше. А по онова време Рони си мислеше, че това е единственият начин, по който може да се измъкне от взискателния си баща. Бе изчезнал за месеци. Дори не бе говорил с нея няколкото пъти, в които се бяха засичали за повече от година. Белегът на врата й нямаше да промени това, нали? Не толкова, колкото тя се безпокоеше.
Вътрешната част на хижата бе обзаведена от някой скъперник. Имаше самотен диван пред неизползваната камина, прашна кухненска маса и четири стола. Нямаше килими, нито завеси, само прах, достатъчно плътен да се посадят петунии в него.
— Банята е в задната част — Джон посочи затворената врата в далечния край. — Чувствай се като у дома си.
Той беше прекалено небрежен и прекалено лесно приемаше неочакваната роля на спасител и защитник, докато Тайбър се появеше.
— Защо правиш това? — обърна се Рони към него, като го наблюдаваше внимателно.
Мъжът погледна към нея, а очите му проблеснаха от изненада.
— Какво правя?
— Помагаш ми и си толкова сигурен, че Тайбър ще се появи. Какво получаваш в замяна?
Джон изви едната си вежда с цвят на пламък. Объркването бе заместено от веселие.
— Аз просто помагам, Рони.
— Глупости — промърмори тя, клатейки невярващо глава. — Не съм тъпа. Има още нещо. Какво?
Трябваше да има някакъв смисъл в това, което правеше, дори и просто да й предлагаше помощта си.
Той въздъхна тежко.
— Малко или много, това е всичко — каза твърдо. — Помагам на Тайбър и останалите, когато мога. Това е. Освен това, ти си приятелка. Щях да ти помогна, така или иначе.
Което все още не отговаряше напълно на въпроса й.
— Защо ще идва тук той? — Рони прокара пръсти през заплетената си коса, пренебрегвайки треперенето на ръката си. — Белегът не означаваше нищо, когато го направи. Защо сега да е различно? — това бе въпросът, който я тормозеше най-много.
— Можеш да го попиташ, когато дойде. Аз излизам, за да се уверя, че не са ни проследили. Остани в хижата. — Той свали мобилния телефон от колана си. — Номерът на Тайбър е първият, въведен. Ако се случи нещо, му се обади. Чу ли?
Рони погледна надолу, когато той постави апарата на масата, и усети как устата й пресъхва от страх.
— Какво би могло да се случи?
Погледите им се срещнаха и когато тя вдигна глава, сърцето й започна да бие предупредително. Джон я наблюдаваше с мрачно изражение.
— Както казах, сигурно и други хора са видели предаването по телевизията. А някои от тях са много по-близо от Тайбър. Просто искам да бъдеш предпазлива.
Рони преглътна мъчително.
— Наемници? — беше чувала слуховете за постоянните битки, които Тайбър и неговото семейство бяха водили през годините с мъжете, изпратени да ги заловят или убият.
В очите на Джон проблесна съчувствие.
— Да — промърмори най-накрая той. — Но трябва да се пазим. Само няколко човека знаят за това място и до момента, в който някой се сети къде точно да ни търси, Тайбър ще е вече тук, за да те пази. Той ще знае какво трябва да се направи. Ти ще бъдеш добре.
Джон се обърна, преди тя да успее да каже нещо, и напусна скривалището. Едва тогава Рони забеляза пистолета, който носеше в другата си ръка. Беше черен, смъртоносен, и мъжът със сигурност го държеше така, сякаш знаеше как да го използва.
Страхотно! Тя се срина върху един от прашните кухненски столове и огледа едностайната хижа с чувство на отчаяние. Някакви наемници бяха по следите й. Точно това й трябваше, като капак на всичко останало.
Младата жена вдигна ръка и докосна белега на шията си, който й бе причинил толкова много неприятности. Болеше я повече от обикновено. Не с неприятна болка, по-скоро бегъл намек на удоволствие, напомняше й за невероятното усещане, когато устата на Тайбър се притисна към нея. Зъбите му, драскащи кожата, езикът, облизващ я горещо. Рони потръпна неконтролируемо при спомена.
Като отдръпна ръката си обратно надолу, Рони се вгледа в телефона няколко дълги секунди, преди да се изправи и да отиде до малкия прашен прозорец до вратата. Можеше да му се обади. Трябваше да му позволи да разбере колко цени бъркотията, в която се намираше в момента. По дяволите, той не я искаше в живота си, беше показал това пределно ясно. Как би могла да се почувства добре, заради помощта, която щеше да й окаже сега?