Домът на Хадес
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1062-2
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Домът на Хадес». Краткое содержание книги:
Когато осъзна това, едва не се прекърши, но нямаше време да се самосъжалява. После щеше да скърби. Какво имаха още?
Храна и вода им липсваха. На практика нямаха никакви припаси. Това не бе много обнадеждаващо.
Анабет погледна към Пърси. Изглеждаше зле. Тъмната му коса бе залепнала за челото, а ризата му бе станала на парцали. Пръстите му бяха одрани от начина, по който бе увиснал на ръба преди падането им. Но по-тревожно от всичко бе, че трепереше. Устните му бяха посинели.
— Трябва да се раздвижим, иначе ще изпаднем в хипотермия — каза Анабет. — Можеш ли да се станеш?
Той кимна. Двамата с мъка се изправиха на крака.
Анабет го прегърна през кръста, макар да не бе сигурна кой на кого помага, и огледа околността. Над тях нямаше и следа от тунела, през който бяха пропаднали. Не можеше да види дори покрива на пещерата — само кървавочервените облаци, които лениво плуваха в мъгливия сив въздух. Бе като да гледаш в смес между доматена супа и цимент.
Стъкленият черен плаж продължаваше на около петдесет метра навътре, след което стигаше до стръмна скала. От мястото, на което се намираха, Анабет не можеше да разбере какво има по-нататък, но се виждаха червеникави отблясъци като от гигантски клади.
В ума й проблясна неясен спомен, свързан с Тартара и огъня. Но преди да може да се замисли върху него, Пърси си пое рязко въздух.
— Виж — посочи той надолу към потока.
На около стотина метра от тях позната синя италианска кола се бе разбила в пясъка. Приличаше на онзи „Фиат“, който бе блъснал Арахна в бездната.
Анабет се надяваше, че греши, но едва ли Тартара изобилстваше от италиански спортни автомобили. Част от нея не искаше да го приближава, но трябваше да узнае истината. Стисна ръката на Пърси и двамата тръгнаха към катастрофиралата кола. Една от гумите й беше паднала и плуваше в Кокит. Прозорците на „Фиат“-а бяха счупени и светлите им стъкълца блестяха на фона на по-тъмните, които образуваха плажа. Под смачкания покрив имаше останки от гигантска паяжина — капана, който Анабет бе измислила за Арахна. Бе съвсем празен. По пясъка имаше следи, които подсказваха, че нещо тежко и многокрако е изчезнало в мрака.
— Тя е жива — промълви Анабет, толкова ужасена и вбесена от тази несправедливост, че едва не повърна.
— Това е Тартара — отвърна Пърси, — домът на чудовищата. Може би тук долу те не могат да бъдат убити.
След което погледна смутен Анабет, разбрал, че това едва ли й помага.
— А може би е тежко ранена и се е измъкнала, за да умре.
— Дано — съгласи се Анабет.
Пърси не спираше да трепери. На Анабет не й беше много по-топло, въпреки горещия спарен въздух. Раните от стъкълцата не спираха да кървят, което бе необичайно. Обикновено контузиите й заздравяваха бързо. Но сега дъхът й се учестяваше.
— Това място ни убива — каза тя. — Имам предвид буквално. Освен ако…
Тартара. Огънят. Неясният спомен изплува от съзнанието й. Погледна към осветената от пламъци скала. Идеята бе нелепа, но бе последният им шанс.
— Освен какво? — настоя Пърси. — Имаш нова гениална идея, нали?
— Имам план — призна Анабет. — Дали е гениален, не знам. Но трябва да намерим Огнената река.
VII. Анабет
Когато стигнаха ръба, Анабет реши, че са си подписали смъртната присъда.
Скалата пропадаше на повече от двайсет метра, а отдолу се бе ширнала уродлива версия на Гранд Каньон — цепнатина от черен обсидиан, разсичана от огнена река, чието пламтящо течение хвърляше скверни сенки по околните скали.
Дори оттук я лъхаше ужасен зной. Мразът на река Кокит така и не напусна тялото на Анабет, но сега тя усещаше лицето си като изгоряло на слънце. Все по-трудно си поемаше въздух, все едно дробовете й са пълни със стиропор. Драскотините по ръцете й започнаха да кървят по-силно. Раненият крак, който почти се бе излекувал, я заболя наново. Бе свалила саморъчно направената си шина, но съжали за това. Всяка крачка я караше да трепери от болка.
И дори и да успееха да слязат до реката от пламък, в което, честно казано, дълбоко се съмняваше, планът й беше безумен.
— Ох… — изпъшка Пърси, докато оглеждаше скалите. — Да опитаме онази пукнатина там. — Той посочи към нещо като миниатюрна пътечка, която стигаше дъното. — Може би ще успеем да слезем по нея.