Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
7. Експлоатация на втората жилка
Тъй или иначе не всичко беше загубено: останала бе една макар и задочна връзка с жреца, която, поне тъй се надявах, можех да използувам, стига да намерех пари.
Прибрах се в къщи. Пък и къде ли да отида другаде? Глътнах един форсалин, изпих цяла чаша чиста вода и се настаних пред О-респиратора: имах нужда от бистра глава.
Внимателно анализирах целия разговор с жреца. В него имаше един важен пункт: енерган бях получил само аз и никой друг. Затова пък старчето и ония, които стояха зад него, очевидно не само не се плашеха от едно разгласяване на тяхната търговия, но дори бяха заинтересовани от това — те приветствуваха моето намерение да пиша за тях и дори обещаваха щедра отплата.
При това ново положение — какво по-нататък?
Явно, от мен бизнесмен едва ли ще излезе, въпреки подозренията на Панчо. Но аз съм журналист, макар и временно без работа. И ако експлоатирането на първата златна жилка — бизнеса с енергана — не ми се отдаде, защо да не тръгна по следите на втората? Материал имам предостатъчно за три, дори за четири последователни репортажа. И докато те излязат, ще търся още и още, ще отговоря на обществената реакция, ще анкетирам мненията на учени и специалисти в областта на нефта и бензина, ще говоря с шофьори и корабни огняри, ще интервюирам нефтени магнати, ако потрябва дори Мак Харис, който като шеф на „Албатрос“ е добре запознат с проблема, ще потърся председателя на Федерацията на Борците за чиста планета професор Луис Моралес, ще свържа значението на енергана с възможностите да се създадат нови енергийни източници, които няма да замърсяват околната среда, и така нататък, и така нататък — в тази сфера на журналистическа дейност имах достатъчно богат опит.
Имаше и още нещо: думите на стария жрец, че „ние (кои вие, дявол да ви вземе?) с нетърпение ще чакаме вашите репортажи. И ако са хубави като ония за Огнена земя, непременно ще ви се обадим“. Това бе уверение, което криеше възможности за нови данни и с това за нови репортажи…
И тогава, свръхвъзбуден, наситен с кислород, вода и витамини, седнах пред машинката и затраках.
Траках до полунощ, на един дъх, почти без зачерквания, шест хиляди думи — точно за четири броя. Разказах цялата история — от писмото в синия плик до последния разговор със стария жрец. Пропуснах само епизодчето с Панчо — нали иначе щеше да ми скъса главата? С това скрих и номера на радиофона на „Енерган компани“. Особено подробно и цветисто описах свещенодействието на жреца със зърнестия енерган над кофата, кипенето на водата, леденото течение. И разкарванията ми с колата, посещението в кея Кенеди… Не търсех да вмъквам изкуствено напрежение в разказа, то идеше от изложението на самото автентично събитие. Не търсех и неочаквано прекъсване, то също лежеше в същността на личното ми преживяване. А заглавието беше готово:
Оставих листовете на масата и легнах да спя. И сънувах, че съм с двете си момчета под Снежния връх, че блажено се търкалям по белия склон, докато се блъсвам в стъклената веранда на новата си вила. А там ме чака старият жрец и ме гъделичка по бузата с орловото си перо…
Събудих се.
Над мен беше Клара, бледа, уморена, със синкави сенки под очите. Така изглеждаше винаги, когато се връщаше от двете смени.
— Теди — каза тя загрижено, галейки ме по бузата със сухите си работнически пръсти, — забравил си О-крана отворен. Цяла нощ е текъл.
Пъргаво се изправих, засмях се, целунах я:
— Не се тревожи, Клара! Скоро ще имаме достатъчно пари не само за кислород и вода, но и за екскурзия до Снежния връх, да видим децата. И вече няма да затваряш никакви кранове!
— Да не си спечелил на лотария? — попита тя, леко обнадеждена.
— Никаква лотария! Лотарията е вятър работа. По-сигурно. Скоро ще разбереш.
— Видях колата на двора…
— Точно така! И с бензин. Много бензин!
Тя ме изгледа с добродушно съчувствие:
— Пренадишал си се с кислород!
Но аз не дадох никакви обяснения по-нататък, а облякох чист костюм и сложих бяла риза. Бели ризи в Америго Сити слагаме само при най-изключително тържествени случаи: сватби и погребения. Белотата им трае не повече от двайсетина минути… Грабнах листовете от масата, казах „довиждане“ на Клара, скочих в колата и потеглих пред смаяния й поглед.
След четвърт час бях при главния редактор на „Утринна заря“, вестника, в който някога бях работил и на който бях дал толкова много. Лино Батали беше журналист от старата школа — един от малцината, които успяха да се задържат на върха, след като Княза се настани на трона. Злите езици говореха, че това дължал на връзките си с президента на „Албатрос“ Едуардо Мак Харис. Беше шейсетгодишен, винаги безупречно елегантен, с благородно сива коса. Говореше отмерено, обмисляйки всяка дума, като гледаше събеседника си в очите, сякаш непрекъснато се питаше дали правилно го разбират.