Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Енерган 22 (Роман за едно фантастично приключение)». Краткое содержание книги:
Но тази ясна и проста мисъл бе заредена с толкова необозрими последици, че дълго не можах да обхвана истинските й измерения. Съзнавах само, че тя може да се окаже съдбоносна.
Дадох пак газ и се втурнах към кея Кенеди.
6. По следите на белия орел
Кеят Кенеди бе крайбрежна артерия на Рио Анчо вътре в континента и представляваше една безкрайна върволица от складове, където се извършваха товаро-разтоварителните операции на малките търговски кораби. Бе шумно, мръсно, задръстено с камиони, контейнери, стоки и всякакви отпадъци — всичко потънало в Стайфли. Номер 368 бе един от последните блокове, оттатък почваше полето, поле без трева, без храсти, без дървета — една мъртва пустиня, в която живееха само особено издръжливи плъхове и работници от нефтените кладенци, чиито стотици кули закриваха хоризонта.
Потърсих управителя на блока и за да спестя последните десетина долара, които още имах в джоба си, вместо банкнота му показах журналистическата си карта.
— „Енерган компани“ се изнесе снощи — отговори той на въпроса ми и добави с вулгарна псувня: — И дори не си дадоха труд, мръсниците, да почистят помещението.
— Мога ли да видя?
— Вие какво, да няма нещо нередно? — неспокойно попита той.
— Не, всичко е о кей. Просто пиша за кейовите работници.
— Аха. Елате!
Качихме се на най-горния осемнайсети етаж. Бе нисък, но обширен салон с голи стени, едно писалище и машинка за опаковане на колети. На пода се търкаляха картонени кутии — всички празни и всички за цигари, като ония, които пълнеха рафтовете в дюкяна на стария жрец. И върху всички личеше етикетът с изображението на разперил огромни криле бял орел.
— Измъкнаха се снощи — изръмжа управителят, — като оставиха целия си боклук тук. Гадни индиоси! Добре поне, че не ни завлякоха, ненапразно поисках от тях да си платят предварително.
— Кога се нанесоха? — попитах.
— В началото на седмицата.
— С какво всъщност се занимаваха?
— Не виждате ли? Синтцигари, синттютюн… Нищо чудно да е била контрабандна стока. Но аз не се интересувам от бизнеса на моите наематели, стига да си плащат редовно проклетия наем… Получаваха я отнякъде в тия големи пакети и я разпределяха в малки кутийки. По цял ден опаковаха, връзваха, експедираха…
— По пощата?
— Дявол знае! Имаха две-три разнебитени камионетки, а на пристанището се мотаеше една дръглива моторница…
— Къде изпращаха стоката си?
— Те не позволяваха на никого да си завира носа в техните работи… Но иначе си платиха за цял месец със съответния данък и прочее.
Порових из разхвърлените кутии — всички бяха празни. Никъде нямаше и следа от енерган. Попитах:
— Колко души работеха тук?
— Шестима. Петима индиоси и един бял. Индиосите бяха като всички останали — дребни и изпечени като тухли. Само главатарят им беше един висок, снажен, като ония, дето ги показват по каубойските филми, с орлов нос и черни очи. Викаха му Белия Орел.
— Как? — възкликнах аз.
— Белия Орел. Хуайт Игл. Не обичам индианците, но този си го биваше, фантастичен мъжага!
Историята ставаше все по-забавна и интригуваща.
— И къде са отишли сега?
— Те споменаха името на някакво индианско селище, мисля нагоре по течението на реката… Но да вървят на майната си! Аз не обичам живи индиоси, обичам ги само на кино, и то скалпирани!… Ха-ха!
Вдигнах една от кутийките с етикета на белия орел и си отидох.
И тъй — последната възможна връзка с „Енерган компани“ бе скъсана. И с това ставаха на прах всички мечти за тонове гориво, вила под Снежния връх и сензационни репортажи в световната преса. Не знаех да се смея ли, да беснея ли. Защото единственият виновен за провала бях аз, само аз, със своето упорито нежелание да се вслушам в съветите на стария жрец, който едва ли не насила тикаше в ръцете ми милиони… Ала цялата история бе толкова неправдоподобна, че сигурно всеки средно разумен човек би постъпил като мене.
Седнах в колата, обмисляйки какво да предприема по-нататък. Да тръгна нагоре по течението на реката, за да търся хипотетичното неизвестно селце на Белия Орел? Дивотия!… Това са хиляди километри сред петролни полета, минни райони, сред опустошена от Стайфли земя, в която никой вече не смее да пътува сам и невъоръжен. Пък и какво ли ще търся там? Белия Орел? Кой Бял Орел? Сухото ли старче от дюкяна на Двайсет и втора улица, или снажния филмов мъжага от кея Кенеди? Освен това в джоба си имах не повече от десет долара, а трябваше и да се яде.