Паметта на Истанбул

Говореше вече в минало време за Недждет. Не беше често срещано в практиката ни някой, който току-що е научил за смърт­та на близък, така лесно да приеме този факт.

– Тогава, значи, вие сте започнали кавгата? – не пропусна да се възползва от краткото ми мълчание Али. – След като, както казахте, е умеел да запази спокойствие...

Странна усмивка се появи върху лицето на Лейля.

– Търпението на всеки човек си има граници, Али бей – продума тихичко тя. – Това важи и за Недждет. – Замълча. – Да, аз започнах караницата ни. Но той я продължи.

Сигурно и без туй щеше да ни разкаже всичко, но Али не искаше да остави нищо на случайността и я запита:

– Ако не е много лично, бихте ли ни казали какво се случи?

Лейля вдигна вежди.

– Че е лично, лично е, но не е кой знае колко съкровено. Всъщност съвсем простичко е. Когато Недждет предложи отново да се съберем, аз много спокойно отговорих, че му нямам доверие: „С теб на пътешествие не тръгвам, какво остава да се съберем отново“, му рекох. Абсолютно сериозно, не на шега. Право в лицето. Подигравателно. Ако беше друг, щеше да се обиди и нямаше изобщо да настоява. Може би щеше да стане и да си тръгне. Но не и той. „Права си. Сгреших спрямо теб, но вече никога няма да го направя. Никога няма да те разочаровам. Ще ти бъда добър съп­руг“, продължаваше да ми говори той. Но аз го познавах добре, не се беше променил и никога нямаше да се промени. „Това няма да стане – отвърнах му аз. – Имам си свой собствен живот, не ми го разваляй.“ Обаче не ме разбра. Опита се да ме ухажва, за да ме склони по-лесно. Но колкото по-мил се опитваше да бъде, толкова по-отблъскващ ставаше. Колкото повече се гънеше и превиваше пред мен, толкова повече ми лазеше по нервите, без дори да забележи! Все пак от любезност гледах да премълча. И издържах чак докато не заговори за предишните ни щастливи дни. Думите му звучаха толкова фалшиво, толкова неискрено, че не се сдържах: „Замълчи, моля те – помолих го. – Да не говорим повече за това“. Но кой ли те слуша? Продължи да си приказва, без да се свени да вади най-интимните ни спомени. „За бога, поне миналото ни не закачай!“, помолих го отново – но уви! – впусна се с плам да разказва как сме се срещнали за пръв път и така нататък, сякаш нищо не е било, сякаш въобще не сме се разделяли и сякаш не той е бил истинският виновник за раздялата ни. Съвсем излязох от релси. „Не те ли е срам да разправяш всичко това? Не беше ли ти онзи, който ме заряза? Как ще го разкажеш сега това, да те видя! – развиках се аз и хората от съседната маса се заобръщаха. Но на мен не ми пукаше. Станалото беше станало и аз повече не се владеех. – А сега ми казваш да се съберем отново! Проклинам деня, в който те срещнах!“ „Стига!“, разкрещя се и той на свой ред. Значи, все пак нещо човешко беше останало в него. Все още имаше малко гордост, за да се засегне от подигравките и униженията ми. Не пропусна нито работохолизма ми, нито хладнокръвието ми, нито маниакалната ми запаленост по историята. „Ти не си никаква жена, а робот, ти не си свободен човек, а нещастница, изгубила свободата на духа си“, крещеше срещу мен той. Странно, колкото повече викаше, толкова по-спокойна бях, колкото повече обиди и ругатни сипеше, толкова повече бяха те като мехлем за душата ми. Изчаках, докато свърши, или по-скоро, докато напълно се успокоя, и станах от масата. Но преди да си тръгна, излях всичкото червено вино от чашата си върху него, за да види и разбере, че не съм някаква си нещастница, изгубила свободния си дух. Сетне решително напуснах ресторанта.