Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Красива жена е била! – обади се Али с явно одобрение.
Като не бе открил нищо полезно в библиотеката, бе дошъл при мен и през рамото ми се взираше в снимката.
– Какво ще кажете, инспекторе? Може да е била бившата му любовница?
– Не знам, но ще разберем – отвърнах му аз.
Разхлабих рамката и извадих снимката. Огледах гърба й: нямаше дата, но хартията все още не бе пожълтяла, цветовете не бяха избледнели, което означаваше, че не е правена чак толкова отдавна.
– Да поразровим тук, може да излязат и други снимки?
Наистина, в най-долното чекмедже открихме цели дузини фотографии на жертвата и на жената с лешниковите на цвят очи, снимани заедно. И за да не остане капчица съмнение за отношенията им, открихме една вече пожълтяваща и очевидно по-стара снимка от сватбата им. Недждет Денизел – в черен смокинг, а светлооката жена – в бяла булчинска рокля, като лебед, плавно носещ се по водата. И двамата бяха поне с десетина години по-млади, и двамата бяха щастливи, и двамата радостно гледаха в обектива.
– В личните документи на убития не пишеше, че е женен – напомни помощникът ми. – Да не би да са се развели?
Сигурно това се бе случило, но явно Недждет не бе забравил бившата си жена.
Като не получи отговор от мен, Али посочи към някакъв документ точно до снимката:
– Вижте, господин инспектор, май че е брачното им свидетелство.
Прав беше. Старо брачно свидетелство, на което под снимките на мъжа и жената бяха изписани имената им, датата на сключване на брака, подписът на служебното лице, а също и моминското име на съпругата.
– Лейля Баркън... Май съм чувал преди това име?
– Лейля Баркън, да – повтори помощникът ми, сякаш очакваше аз да си спомня. – И на мен ми се стори познато. Дали не беше писателка?
– Коя? Коя да е била писателка? – питаше Зейнеб, застанала на рамката на вратата с найлоновия плик с доказателства в ръце.
Али й показа снимката с разместената рамка.
– Тази жена е бившата съпруга на убития... И се казва Лейля Баркън – рече той.
Зейнеб се приближи и погледна с нескривано любопитство. Сетне се обърна към мен:
– Не е писателка, господин капитан. Директорка е. На музея „Топкапъ“. Ако си спомняте, запознахме се с нея преди две години, по време на разследването на съмнителната смърт на един от пазачите на музея.
Крал Визас е първооснователят на града
Преваляше пладне, когато стигнахме джамията „Султанахмед“11, след като Зейнеб пътьом беше оставила в лабораторията пробите от мазилката в банята на жертвата. Понеже музеят „Топкапъ“ беше затворен във вторниците, след многобройни телефонни разговори най-сетне успяхме да научим адреса на Лейля Баркън. Тя живееше на горния етаж на двуетажна сграда на едноименния булевард, водещ към „Кючук Ая София“12.
11 Джамията „Султанахмед“ е построена между 1606 и 1616 г. по заповед на султан Ахмед І. Заради плочките си в синьо, зелено и бяло е известна и като Синята джамия. Това е първата джамия в Османската империя, която има 6 минарета. Зографисана е от Сейид Касъм Гюбари от Диарбекир. Заедно с околните сгради джамията образува кюллие, т.е. комплекс. – Б. пр.
12 „Малката света София“ (бившата църква „Св. св. Сергий и Вакх“) се смята за първия опит в построяването на големия храм и за модел на „Света София“. Построена е около 530 г. от император Юстиниан и съпругата му Теодора. – Б. пр.
Там по-рано в една дървена къща живееше и леля ми Садийе. По празниците се отбивах да я поздравя и да й целуна ръка. Три неща си спомнях за тази къща – кубето на „Кючук Ая София“, ароматът на ванилия, пропил фотьойлите, и най-прекрасното малеби на света... Мъжът й, чичо Мюниб, беше невероятен човек. Не можеха да ме отделят от дъщеря си Сюхейля. Те ми даваха най-много парички по празниците. Мир на праха им! И двамата отдавна се бяха споминали. А кака Сюхейля сега живееше в Канада. Къщата си продадоха на един предприемач, който я превърна в бутиков хотел.
Жилището на Лейля Баркън се намираше в една от тия вече поовехтели дървени истанбулски къщи, които така много обичах. От пръв поглед се виждаше, че също като къщата на Недждет Денизел, и тази беше отремонтирана и много добре поддържана. На първия етаж имаше голям и просторен магазин за подаръчни стоки. Изкачихме се на втория етаж по боядисана в бяло дървена стълба, очевидно допълнително построена. Самата Лейля Баркън си беше същата, каквато я помнех – самоуверена, хладна, дистанцирана.