Бурята

— И аз искам да го вярвам, Цитра. Искам да се надявам, че Форумът може да се върне към изконния си идеал… Но понякога се налага необходимата тъма, за да се стигне дотам.

— И ти си тази необходима тъма?

Той не отговори на въпроса ѝ. Вместо това каза:

— Взех името Луцифер, защото означава „носещият светлина“.

— Но също така смъртните някога са го наричали „дявол“ — посочи тя.

— Предполагам, че онзи, който носи факела, хвърля най-тъмната сянка — сви рамене той.

— Искаш да кажеш който „открадне“ факела.

— Е, изглежда мога да открадна каквото си поискам — заключи Роуан.

Тя не бе очаквала тези думи от него. А това, че ги изрече тъй небрежно, я стъписа.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за Бурята — отвърна той. — Допуска всичко да ми се размине. И също като при теб не ми е приказвала, нито ми е отговаряла още от стажуването ни. Тя ме третира като Косач.

Това даде на Цитра храна за размисъл. Накара я да се сети за нещо, което никога не бе казвала на Роуан нито пък на друг. Бурята живееше по собствени закони и никога не ги нарушаваше. Ала понякога намираше начини да ги заобикаля.

— На теб Бурята може да не ти е говорила, но на мен да — призна тя.

Той се обърна и се вгледа в нея, вероятно се чудеше дали не се шегува. Когато осъзна, че не е така, промълви:

— Това е невъзможно.

— И аз така си помислих, но се наложи да се размажа, когато Свещеното острие ме обвини, че съм убила Фарадей, помниш ли? И докато бях в състояние на временна смърт, Бурята успя да влезе в главата ми и да активира мисловните ми процеси. Формално не бях стажант Косач, докато бях мъртва, така че Бурята успя да комуникира с мен, преди сърцето ми да започне да бие отново.

Цитра си даваше сметка, че това е било едно много елегантно прескачане на правилата и този момент събуждаше у нея дълбоко преклонение.

— Какво ти каза? — попита Роуан.

— Че аз съм… важна.

— Важна в какъв смисъл?

Цитра поклати глава в недоумение.

— Точно там е работата, че не обясни. Почувства, че ако изрече повече, ще е вече нарушение. — Тя се приближи до него и заговори по-тихо, но в гласа ѝ имаше страст, думите ѝ звучаха с повече тежест. — Но мисля, че ако ти беше падналият от онази сграда и се бе озовал в състояние на временна смърт, Бурята би заговорила и на теб.

Цитра хвана ръката му над лакътя. Това бе най-близкият до прегръдка жест, който щеше да си позволи.

— Мисля, че ти също си важен, Роуан. Дори съм сигурна. Тъй че, каквото и да правиш, не им се оставяй да те хванат.