Край Рио де ла Плата

Донесоха ни месо и сол, вода и дори бутилка вино. Повече не можехме и да искаме, тъй като освен това имаше и за всеки по две пури. Понеже стаята бе съвършено празна, ние насядахме на земята, първо ядохме и пихме, а после запалихме пурите и зачакахме да видим какво щяха да ни донесат близките часове. Край нас цареше пълна тишина. Едва след като изминаха почти четири часа, доловихме сподавени гласове. Само от време на време до нас долиташе по някоя дума, изречена на висок глас.

После дочухме отмерени стъпки. След минутка нашата врата се открехна само на педя и в отвора се появи генералът. Той каза:

— Аз удържах на думата си. Сеньор Хордан е тук и ви очаква. Сега е ваш ред да спазите обещанието си и да ми върнете револверите!

— Ето ги — отвърнах аз и му подадох оръжията. — Кога ще мога да разговарям със сеньора?

— Незабавно.

— Ще ни разрешите ли всички да влезем при вас?

— Не. Елате само вие!

Сцената се бе променила. Двамата офицери отново седяха на своята маса, но се бяха въоръжили с револвери. Генералът — също. На другата маса, където в момента се настани и той, имаше вече други трима господа. Ако се съдеше по облеклото им, двама от тях бяха офицери, а третият изглежда бе цивилно лице. Пред всеки лежеше по един пистолет.

До вратата стоеше майор Кадера. Той бе блед и приличаше на болнав човек. Сигурно това бяха последиците от моя юмручен удар. Лицето му бе олицетворение на самата омраза. Коварните му очи ме посрещнаха с такъв поглед, който излъчваше едва сдържана жажда за отмъщение. И той стискаше в ръцете си два пистолета. Цялата тази картина изглеждаше достатъчно страшна, ала и това не бе всичко, понеже наоколо покрай стените неподвижно се бяха изправили войници, които държаха заредените си пушки «при нозе». Беше съвсем ясно, че и при най-незначителното заплашително движение от моя страна щях да бъда направен на решето.

При подобна гледка едва ли някой може да запази доброто си настроение, и все пак не успях да сдържа усмивката си. Ако всички тези типове стреляха едновременно по мен, то неизбежно щяха да улучат застаналите отсреща хора, понеже бе невъзможно всички куршуми да се забият и да останат в тялото ми. Смешни бяха именно изключителните предохранителни мерки, имащи за цел да сплашат един-единствен човек.

Генералът ми посочи с пръст мястото, където трябваше да застана. Изправих се точно срещу човека в цивилно облекло. Той ме измери с пронизващ поглед. Аз се огледах наоколо и на всички лица видях изписана смъртната си присъда. Дали все пак не бях рискувал твърде много? Ами ако единствената надежда, на която градях всичко, се окажеше измамна?

Цивилният поде пръв:

— Казвам се Лопес Хордан. Ти си искал да разговаряш с мен. Надявам се да не ми губиш напразно скъпоценното време. Окаже ли се, че не си имал никакво основание да поискаш да ме извикат, тогава ще наредя да ускорят изпълнението на смъртното ти наказание.

Той наблягаше с особен тон на второто лице на глаголните форми, които използваше. Значи генералът му беше разказал, че веднага също го бях заговорил на «ти» и сега Хордан искаше да види дали щях да дръзна да постъпя и с него така. Или щях да спечеля, или да загубя. Щом веднъж вече не бях търпял това «ти», то и този път не биваше да го допускам. И бездруго положението ми не можеше да стане по-лошо. Ето защо спокойно отговорих: