Край Рио де ла Плата

Той се намести по-удобно на стола и ме попита:

— В Германия ли сте роден?

— Да, сеньор — учтиво отвърнах аз.

— Каква професия имате?

— Учен съм.

— Олеле! Ако във вашето отечество има такива учени тогава много ми се иска да се запозная с някой неук необразован човек!

— В Германия няма такива, понеже на никой немец няма да му мине през ума мисълта да заговори непознати хора на «ти». В това отношение немецът твърде много уважава самия себе си. Даже и най-простият ратай няма да го направи.

— Човече! Знаете ли, че мога да ви смачкам?

— Не го знам, а и не ми се вярва. Един германо не се оставя тъй лесно да го смачкат. И изобщо не разбирам откъде-накъде ми говорите с такъв тон. Това, че сте генерал, не ви поставя над мен. Може би един немски сержант притежава повече сръчност и познания от вас. Но да оставим тези неща настрани, понеже са ми безразлични. Обаче много ме интересува въпросът с какво право ме наричате мерзавец? Познавате ли ме? Проведохте ли вече разследване защо съм изправен пред вас? Можете ли да твърдите, че не са ви подвели? Мерзавци са онези, които ме довлякоха тук, и аз настоявам да ги накажете!

Изрекох всичко това толкова бързо, че бе направо невъзможно някой да ме прекъсне. Неописуеми бяха физиономиите на офицерите, както и погледите им, втренчени в мен. Генералът изглеждаше така, сякаш беше получил дузина плесници, без да разбере от кого и защо. Поведението ми съвсем не беше чак толкова рисковано дръзко. Много добре знаех какво искам. Нямах основание да се страхувам от тези четирима мъже. Един бърз поглед наоколо още при моето влизане ми беше изяснил цялото положение. Прозорците бяха толкова малки, че не бе възможно някой да се промъкне през тях. Резето на вратата беше откъм вътрешната страна. Генералът изобщо не бе въоръжен — сабята му висеше закачена на стената. А единственото оръжие на двамата офицери бяха техните саби. Ами майорът? Е, той стоеше съвсем близо до мен и ми беше тъй да се каже под ръка.

След като ме зяпаха доста време, най-сетне генералът се обърна към прозореца и каза:

— Седнете на местата си, сеньори! Този човек не е с всичкия си. Не можем да му се сърдим. Но нека чуем какви щуротии ще ни разкаже.

— Но, моля ви! — намесих се аз. — Преди това няма ли да чуя какви щуротии са ви разказали срещу мен?

— Не, любезни ми приятелю, съвсем не е необходимо. Нямам желание да слушам същата история два пъти. Отговорете ми просто на следните въпроси: първо, пленявал ли сте майор Кадера?

— Да, но най-напред аз бях негов пленник.

— Познавате ли някой си сеньор Ескило Анибал Андаро?

— Да.

— Къде се запознахте с него?

— В Монтевидео.

— При какви обстоятелства?

— Той ме взе за полковник Латоре.