Ръкописът на Чансълър
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът на Чансълър». Краткое содержание книги:
Робърт Лъдлъм не прикрива становището си по тези въпроси, чиито отговори внушава по извънредно въздействуващ начин. В този негов роман художествената измислица се оказва част от една ужасяваща и смразяваща реалност. „Ръкописът на Чансълър“ ще увлече много от читателите с драматичното напрежение и наситеността на криминалната интрига, но това произведение е постижение на друг жанр, формулиран по-скоро с политически, отколкото с литературен термин.
Книгата на този популярен американски писател не случайно бива окачествявана като „политическа антиутопия“, като „политически черен роман“. И може би дори самият факт, че ние едва ли някога ще разберем какъв точно дял има истината в измислицата, озаглавена „Ръкописът на Чансълър“, допринася особено силно за ефекта на романа.
— Не! А ти откъде знаеш? От агента О’Брайън?
— Да.
— Не му вярвай! О’Брайън е озлобен чиновник, некадърник. Обясниха ми ясно. Те и без това се чудели как да се отърват от него, когато ти си се появил.
— Той спаси живота ми!
— По-скоро е искал ти да останеш с такова впечатление. Върни се, Питър! Ще те свържа с най-добрите адвокати. Ще намерим за всичко законно оправдание, следователите ще разберат. Ти си в страхотно психично състояние. Миналата година едва оживя! Главата ти бе цялата насечена. Никой не знае истинската степен на уврежданията!
— Говориш глупости, не се ли чуваш!
— Не знам. Мъча се да намеря някакво оправдание. — Гласът му секна. Бе силно развълнуван.
— Чуй ме, Тони. Нямам много време. Не разбираш ли какво вършат? Те не могат да признаят истината. Опитват се да преиначат ситуацията, но не могат да признаят, че такава ситуация съществува! Досиетата на Хувър са изчезнали!
— Махни се от огъня, Питър! Ще се погубиш! — Вик на загриженост се изтръгна дълбоко от гърдите на Морган.
Чансълър разбра. И Тони е бил манипулиран.
— Ти спомена ли им за досиетата?
— Да… — Морган едва произнасяше думите.
— И те отрекоха, че са изчезнали, нали?
— Разбира се. Те никога не са изчезвали, били са унищожени. По лично разпореждане на Хувър.
Безгранична лъжа! Думите на Филис Максуел се върнаха в съзнанието на Питър: Страхът ражда кърваво насилие. Дали това бяха думи на Филис? Или той ги бе измислил? Вече не бе сигурен. Истина и въображение се бяха слели и превърнали в едно. Единствено реално му звучаха думите на Куин О’Брайън:
„Досиетата трябва да бъдат намерени и предадени. Друг избор нямаме. Дотогава и тримата ще се крием като бегълци.“
— Жестоко са те излъгали, Тони. Бих се радвал ти да си прав, но не е така.
Той окачи слушалката и побягна към колата.
Намериха малък, почти празен мотел край брега в Оушън Сити. Бе зима, два дни преди Коледа. Мъртвило. Един лекар се погрижи за Куин. Прие парите и не прояви повече никакъв интерес. Пациентът се подхлъзнал и паднал върху стъклената врата. Лекарят прие това обяснение за естествено.
В навечерието на Коледа Куин изпадна в пълно отчаяние. Жена му и двете деца бяха на по-малко от два часа път, а все едно, че се намираха на другия край на земното кълбо зад огради от бодлива тел, насичана от парещите лъчи на прожектори. Не можеше да им вдъхне нито успокоение, нито надежда. Чувствуваше само раздялата и страданието, което тя причиняваше. Питър наблюдаваше как О’Брайън се бори със своите страхове, с чувството си за вина, със самотата си и знаеше, че един ден неговите терзания и мисли ще бъдат вложени в друг. В образ от книга. Питър наблюдаваше човек с мъжество, разяждан от угризения, раздиран от мъка и неговите душевни терзания едновременно го трогваха и вбесяваха.
Един професионалист. Двама аматьори. Трима бегълци. Сега всичко зависеше от тях самите. Други нямаше. Алисън повече не можеше да стои вън от играта: тя бе необходима. С общи усилия трябваше да разрешат загадката, иначе унищожението щеше да продължи. И тях ги дебнеше унищожението. Тази несправедливост ги угнетяваше.
Изкараха мъчителна Коледа. И тримата бяха настанени в един апартамент. Това бяха стаи на втория етаж с изглед към плажа и към фасадата на сградата. Точно под тях се виждаше входът. Имаха спалня, дневна с голяма кушетка и малка кухничка. Мебелите бяха от пластмасова материя.
Те чакаха, знаеха, че трябва да чакат. Радиото и телевизията работеха непрекъснато; те слушаха всички емисии на новините, за да разберат, макар и с намек, дали във Вашингтон, на сто мили оттук, ще признаят тяхното изчезване. Купуваха си вестници от автомата във фоайето и ги изчитаха старателно. Една статия привлече вниманието им.
Сейнт Майкълс. Експлозия, причинена от неизправност в газовата пещ, нанесе значителни вреди на жилищен дом в този изключителен кът по залива Чезапийк. За щастие в момента на взрива в къщата не е имало хора. Собствениците, мистър и мисис Чансълър О’Брайън, са в чужбина. Търсят се начини да се влезе във връзка с тях…
— Какво значи това? — попита Чансълър.
— По този начин ни дават да разберем, че притежават доказателства, че сме били там — обясни О’Брайън. — Хитро, а?
— Откъде знаят?
— Не е проблем. Отпечатъци на пръсти. Вашите са взели от армията, а моите ги има във всяко служебно досие.
— Но те не знаят за Алисън. — Чансълър изпита някакво облекчение, което О’Брайън веднага заличи.
— Боя се, че знаят. Затова казват „мистър и мисис“.