Ръкописът на Чансълър
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът на Чансълър». Краткое содержание книги:
Робърт Лъдлъм не прикрива становището си по тези въпроси, чиито отговори внушава по извънредно въздействуващ начин. В този негов роман художествената измислица се оказва част от една ужасяваща и смразяваща реалност. „Ръкописът на Чансълър“ ще увлече много от читателите с драматичното напрежение и наситеността на криминалната интрига, но това произведение е постижение на друг жанр, формулиран по-скоро с политически, отколкото с литературен термин.
Книгата на този популярен американски писател не случайно бива окачествявана като „политическа антиутопия“, като „политически черен роман“. И може би дори самият факт, че ние едва ли някога ще разберем какъв точно дял има истината в измислицата, озаглавена „Ръкописът на Чансълър“, допринася особено силно за ефекта на романа.
— Кой се обажда?
— Човек, който работеше за вас. Казвам се Питър Чансълър и се справях доста добре със задачата си. Научих неща, които положително никога не сте искали да знам. Затова трябва да се срещнем. Днес. Рано следобед.
— Днес следобед? — Драйфус прималя. Питър Чансълър, писателят? Как можеше да си позволи такова нещо? — Не приемам срещи с такава кратка предварителна уговорка.
— Този път ще направите изключение — настоя Чансълър.
Писателят бе нервен. Джейкъб веднага го усети.
— Заповеди не приемам. Нито пък познавам Кристофър. Измислили сте остроумен начин да се доберете до мен. Възхищавам се от изобретателността ви. Ако не възразявате, ще обядваме заедно през следващата седмица…
— Днес следобед. Никакъв обяд…
— Вие не ме слушате…
— И не желая. Оставете моята изобретателност. Вече я влагам в други начинания. Ще постигнем споразумение, нали?
— Не мога да си представя споразумение помежду ни.
— Няма и да има, ако говорите с останалите. Или с който и да е от тях.
— С кои останали?
— Банър, Парис, Венис или Браво. Не се свързвайте с тях.
Джейкъб се разтрепера.
— Какво говорите?
— Те не ви разбират. Така поне мисля. А аз ви разбирам. Това е призванието на писателя — да разбира хората. И нали затова ме използувахте? Вярвам, че ви разбирам. Но не и другите.
— За какво говорите? — Драйфус не можеше да овладее треперещите си ръце.
— Да го наречем „неустоимо изкушение“. Всеки, запознат с Часонг, веднага ще схване смисъла. Но другите ще ви убият за това.
— Часонг? Да ме убият? — Очите на Драйфус се замъглиха. Бе допусната страхотна грешка! — Къде искате да се срещнем?
— Северно от Оушън Сити, Мериленд, има малък плаж. Шофьорът на таксито ще го намери. Вземете такси и елате сам. Вземете молив, Кристофър. Ще ви дам указания. Бъдете там в един и половина.
От челото на Питър се стичаше пот. Той се облегна на остъклената врата на кабината. Успя, наистина успя. Идея, родена от литературата, се реализира в действителност.
Планът му бе такъв: да представи на Кристофър — както се готвеше да представи и на останалите — право на избор. Ако Кристофър притежаваше досиетата, щеше да разбере, че е разкрит. Тогава щеше да се съгласи на срещата с единствената цел да убие човека, който го е разкрил. В такъв случай едва ли би дошъл сам.
Ако досиетата не бяха у Кристофър, тогава той имаше две възможности: да парира Чансълър и да откаже срещата. Или да приеме с чудовищната мисъл, че един от останалите или всички те са предали общата кауза. В този случай би дошъл сам.
Само междинната възможност — отхвърлянето на срещата, не носеше подозрение. Но Кристофър не избра този път. „Дали някой от останалите ще го предпочете?“, замисли се Питър.
Алисън почука на вратата на кабината. Цяла секунда той остана загледан през стъклото в красивото й лице и интелигентните очи, изпълнени с любов и тревога.
Той отвори вратата.
— Един на нула.
— Как го направи?
— Зависи как ще подходиш. Но ще дойде. Любовта и тревогата не изчезнаха от очите на Алисън, но към тях се прибави още нещо. Страх.
35
Фредерик Уелс надигна озадачено глава от коледната закуска. Стори му се, че от веселите викове на децата не е чул добре думите на прислужницата.
— По-тихо! — изкомандува той. Всички на масата се усмириха — Кой се обажда?
— От Белия дом, сър — отвърна прислужницата.
Писъците и крясъците, придружили нейните думи, само напомниха на Уелс, че се бе оженил твърде късно. Или поне твърде късно, за да има деца. В интерес на истината той не обичаше особено децата, те просто не го вълнуваха.
Стана от масата, за миг очите му срещнаха тези на жена му. Тя сякаш прочете мислите му.
Защо, за бога, му звънят от Белия дом? Категорично и дори обидно Фредерик Уелс бе изразил позицията си спрямо президента и неговото обкръжение от некадърници. Той не одобряваше политиката на човека, който управляваше Белия дом.
Нима, използувайки Коледа за повод, президентът бе решил да предложи маслиненото клонче на своите неприятели? Той не беше лишен от нахалство.
Уелс затвори вратата на кабинета и се приближи до бюрото си. Погледът му се спря върху колекцията вази от епохите на Юан н Мин зад остъклената витрина. Те бяха истинско съвършенство: никога не се изморяваше да им се радва. Напомняха му, че сред всичката грозота на заобикалящия свят съществуват покой и красота.
Вдигна слушалката:
— Мистър Фредерик Уелс?
Шестдесет секунди по-късно целият му личен мир се срина. Писателят надмина себе си! Как — не е важно, фактът беше важен.