Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
– Съгласно договора нямам право да обсъждам това без личното съгласие на Хенрик.
Мартин Вангер подпря глава с ръка. Микаел съзря колебание в погледа му. Накрая Мартин взе решение.
– Добре. В такъв случай най-доброто, което можем да направим, е да разрешим загадката на Хариет колкото можеш по-бързо. Слушай сега, ще ти окажа пълната си подкрепа, за да можеш да довършиш работата качествено и по най-бързия възможен начин, след което да се върнеш в „Милениум“.
– Добре. Не искам да се боря и срещу теб.
– Няма да ти се наложи. Имаш пълната ми подкрепа. Можеш да се обръщаш към мен, ако срещнеш проблем. Ще притисна доста здраво Биргер, така че да не спъва работата ти по какъвто и да било начин. Ще се опитам и да поговоря със Сесилия и да я успокоя.
– Благодаря. Трябва да ѝ задам някои въпроси, но тя ме отбягва вече в продължение на един месец.
Мартин Вангер изведнъж се усмихна.
– Вероятно имате работа за вършене. Но аз няма да ви се бъркам.
Те си стиснаха ръцете.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР БЕ СЛУШАЛА мълчаливо размяната на реплики между Микаел и Мартин Вангер. Когато Мартин си тръгна, тя се пресегна, взе „Хедестадс курирен“ и внимателно прочете статията. След това остави вестника обратно на масата без коментар.
Микаел седеше притихнал и размишляваше. Гунар Карлман бе роден през 1949 и следователно бе на двайсет и четири през 1966 година. Той също така се бе намирал на острова по време на изчезването на Хариет.
СЛЕД ЗАКУСКАТА Микаел заръча на асистентката си да се запознае с полицейското разследване. Той сортира документите и ѝ даде папките, които съдържаха материали, свързани с изчезването на Хариет. Предостави ѝ също всички снимки на катастрофата на моста, както и дългото редактирано обобщение на постигнатото от Хенрик по време на личните му разследвания.
След това Микаел се отби у Дирх Фроде, който състави трудов договор, съгласно който Лисбет бе назначена като сътрудник за месец напред.
Когато се върна вкъщи, Лисбет се бе настанила в градината, изцяло погълната от полицейското разследване. Микаел влезе вътре и стопли кафето. Наблюдаваше я през кухненския прозорец. Тя, изглежда, препускаше през документите, като не отделяше повече от десет или петнайсет секунди на страница. Разлистваше папките механично. Микаел се изненада, че не четеше задълбочено; това противоречеше на собствения ѝ метод на работа – направеното от нея проучване бе изключително професионално. Той извади две кафени чаши и се присъедини към нея на градинската маса.
– Написал си това, преди да разбереш, че преследваме сериен убиец.
– Вярно е. Отбелязвах всичко, което ми се струваше важно, въпроси, които да задам на Хенрик Вангер, и така нататък. Както явно си забелязала, записките ми са доста разхвърляни. Досега се лутах на сляпо и се опитвах да създам история – една глава от автобиографията на Хенрик Вангер.
– А сега?
– Преди цялото разследване бе съсредоточено върху остров Хедебю. Сега съм убеден, че всичко започва в Хедестад по-рано същия ден. Това променя нещата.
Лисбет кимна. Тя се замисли за момент.
– Страхотна работа си свършил, като си намерил тези снимки – рече тя.
Микаел вдигна вежди. Лисбет Саландер не приличаше на човек, който раздава похвали наляво и надясно. Той се почувства изключително поласкан. От друга страна – от чисто журналистическа гледна точка, – това всъщност беше доста необичайно постижение.
– Сега е твой ред да допълниш картината. Какво стана със снимката, която замина да търсиш в Нуршо?
– Искаш да кажеш, че не си разгледала снимките в моя компютър?
– Нямах време. Предпочитах да прочета мислите, на които те е навел случаят, и заключенията, до които си стигнал.
Микаел въздъхна, включи лаптопа си и чукна с мишката върху папката със снимки.
– Всъщност е доста забележително. Посещението ми в Нуршо ми донесе едновременно успех и пълно разочарование. Намерих снимката, но това не ми помогна кой знае колко. Тази жена, Милдред Бергрен, е запазила всичките си ваканционни снимки – и от важните моменти, и от по-незначителните, и внимателно ги е налепила в един албум. Въпросната фотография също беше там. Използван е евтин цветен филм. Снимката е направена преди трийсет и седем години и е доста избеляла и силно пожълтяла, но жената бе запазила и негатива в една кутия от обувки. Позволиха ми и да сканирам всички негативи от Хедестад от въпросния ден. Ето какво е видяла Хариет.
Той отвори една фотография под името [HARRIET/bg-19.eps].
Лисбет разбра разочарованието му. На екрана пред нея се виждаше леко размазана снимка, направена с широкообхватен обектив, която изобразяваше клоуните от парада по случай Деня на детето. На заден план се виждаше тротоарът с около трийсет души, уловени в празното пространство между клоуните и предницата на следващия ги камион.