Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Герданът на Лена.
— Тя е тук.
Наведох се, за да го вдигна, ръката ми трепереше неконтролируемо. Никога не я бях виждал без него, нито веднъж.
Сребърното копче блещукаше в пясъка, звездата от тел висеше до червения вълнен конец, който беше навила. Това не бяха просто нейните спомени. Това бяха нашите спомени, всичко, което бяхме споделяли, откакто сме заедно. Доказателството за всеки щастлив миг, който бе изживяла в живота си. Захвърлено на земята като всички счупените мидени черупки и водораслите, които се въргаляха по морския бряг. Ако това беше някакъв знак, той не беше добър.
— Какво намери, любовнико?
Неохотно отворих ръката си и им показах.
Ридли ахна. Лив не разпозна гердана.
— Какво е това?
Линк заби поглед в земята.
— Герданът на Лена.
— Може би го е загубила — предположи невинно Лив.
— Не! — Гласът на Ридли беше рязък. — Лена никога не го сваля. Нито веднъж, през целия си живот. Не може да го е загубила. Щеше да забележи в мига, в който се изплъзне от шията й.
Лив сви рамене.
— Може и да е забелязала. Но да не й е пукало.
Ридли се хвърли към нея и Линк едва успя да я дръпне назад, като я хвана за китката.
— Млъкни! Нищо не разбираш! Итън, кажи й!
Но дори аз не бях сигурен вече в нищо.
Тръгнахме по брега. Постепенно стигнахме до скалиста ивица от крайбрежни пещери. Приливните вълни заливаха пясъчните им подове, а грапавите каменни скали скриваха всичко в сянка. Пътеката между скалите очевидно ни водеше към една конкретна пещера. Океанът се пенеше съвсем наблизо и имах чувството, че всеки момент може да отмие и нас от брега.
Тук имаше истинска сила. Скалата под краката ми бучеше и дори светлината на луната изглеждаше пълна с живот. Покатерих се по скалите, докато стигнах достатъчно високо, за да видя какво имаше отвъд каменистите очертания на крайбрежните пещери. Останалите се изкачиха след мен, като се опитваха да не изостават.
— Ето там — посочих огромната кухина в земята, която се виждаше зад заобикалящите ни пещери. Луната сияеше точно над нея и осветяваше огромна криволичеща цепнатина в горната й част.
И още нещо.
На лунната светлина ми беше трудно, но все пак успях да различа фигурите, вървящи към нас. Кървавата глутница на Хънтинг. Нямаше как да ги сбъркаме.
Никой не проговори. Нямаше мистерия, която да разгадаваме. Реалността се беше стоварила светкавично върху нас. Това беше пещера, най-вероятно пълна с тъмни чародейци, кървави инкубуси и Катаклисти. А ние разполагахме само със Сиянието.
Линк реши да разясни ситуацията, сякаш ние не я осъзнавахме.
— Приемете го. Четиримата ще умрем. — Погледна към Лусил, която пак си лижеше лапичките. — Заедно с котката.
Не можех да споря. От мястото, където стояхме, имаше само един изход. Входът към пещерата беше зорко охраняван, а това, което ни очакваше вътре, беше може би още по-ужасно.
— Той е прав, Итън. Чичо ми вероятно е вътре заедно със своите момчета. Без силите ми няма как да се справим отново с Кървавата глутница. Ние сме просто безпомощни смъртни. Разполагаме само с един глупав, безполезен искрящ камък — ритна гневно мокрия пясък Ридли, напълно отчаяна.
— Не сме безпомощни, Ридли — въздъхна Лив. — Просто сме смъртни. Трябва да свикнеш с това.
— По-добре ме гръмни и да се свършва.
Лив се загледа в морето.
— Може би това е пределната точка, до която можем да стигнем. Дори да успеем да минем покрай Кървавата глутница, все някога ще се изправим срещу Сарафина и… — не довърши, но всички знаехме какво си мислеше.
Щяхме да умрем. Това си беше истинска лудост. Самоубийство.
Вперих поглед във вятъра, в мрака, в нощта…
Къде си, Лена?
Виждах лунната светлина, която нахлуваше в пещерата. Лена беше някъде там и ме чакаше. Не ми отговаряше, но това нямаше да ме спре, щях да я намеря.
Идвам.
— Може би Лив е права и трябва да помислим за връщане. Да намерим някаква помощ.
Забелязах, че Линк дишаше трудно. Опитваше се да го скрие, но все още изпитваше болка. Трябваше да си дам сметка какво причинявах на своите приятели, на хората, които държаха на мен. Но…
— Не можем да се върнем назад. Искам да кажа, аз не мога.
Седемнайсетата луна нямаше да ни чака и времето на Лена изтичаше. Сиянието ме доведе тук по някаква причина. Спомних си това, което Мариан беше казала на гроба на майка ми, когато ми го даде.