Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
— Разбира се — прошепна Лив и се приближи към светлината. — Заклинанието. Ob Lucem libertas. „Свобода чрез светлина“. — Погледна към мен. — Довърши го.
Обърнах листа. От другата страна нямаше нищо.
— Това е всичко.
Очите на Лив се разшириха от изненада.
— Не можеш да го оставиш недовършено. Изключително опасно е! Силата на Сиянието, да не говорим за Сиянието на рода Рейвънуд, може да ни убие. Може да убие…
— Направи го ти.
— Не мога, Итън. Знаеш, че не мога.
— Лив. Лена ще умре. Ти, аз, Линк, Ридли — всички ще умрем. Стигнахме толкова далече, колкото е възможно за смъртни. Не можем да продължим сами.
Поставих ръка на рамото й.
— Итън.
Тя прошепна името ми, само моето име, но аз чух думите, които не можеше да каже гласно, така както чувах мислите на Лена, когато общувахме чрез Келтската нишка. С Лив също бяхме свързани по някакъв само наш начин. Не беше магия. Беше нещо съвсем човешко, съвсем реално. Можеше да не й харесва това, което се беше случило между нас, но тя го разбираше. Тя ме разбираше и част от мен вярваше, че винаги ще продължи да го прави. Искаше ми се нещата да се бяха развили по друг начин и в края на тази история Лив да има всичко, което желае. Неща, които нямаха нищо общо със загубени звезди и чародейски небеса. Но моят път не ме водеше към нея. Тя самата беше част от този път.
Погледна покрай мен към Сиянието, което все още блестеше пред нас. Около силуета й имаше рамка от светлина, толкова ярка, че изглеждаше, сякаш стои пред слънцето. Тя се протегна към Сиянието и аз си спомних съня си — съня, в който Лена се протягаше към мен от мрака.
Две момичета, които бяха различни като слънцето и луната. Без едната никога нямаше да намеря пътя си към другата.
В Светлината тук има Мрак и в Мрака тук има Светлина.
Лив докосна Сиянието само с един пръст и започна да говори:
Тя плачеше, докато гледаше топката от светлина, и сълзите се стичаха по лицето й. Изговаряше с мъка всяка дума, сякаш бяха издълбани в нея, но не спря.
Гласът на Лив заглъхна. Тя затвори очи и изговори последните думи бавно в нощта между нас.
— Излез. Излез…
Думите затихнаха. Подаде ми ръка и аз я поех. Линк докуцука до нас, а Ридли го подкрепяше от другата страна. Цялото тяло на Лив се тресеше. С всяка дума тя се отдалечаваше все по-далече от свещения си дълг и от мечтата си. Беше взела страна. Беше влязла в история, която само трябваше да съхранява. Когато всичко свършеше, ако още бяхме живи, Лив вече нямаше да бъде обучаващ се Пазител. Тя пожертва своята дарба, единственото нещо, което придаваше смисъл на живота й.
Не можех да си представя какво изпитваше в момента.
Още малко. Вече нямаше връщане назад. Проговорихме и четиримата.
— E Luce exi! Излез от Светлината!
Взривът беше толкова силен, че скалата под краката ми полетя към стената зад мен. И четиримата бяхме запратени на земята. Усещах вкуса на влажния пясък и на солената вода в устата си, но знаех. Майка ми се беше опитала да ми каже, но аз не можех да я чуя.
Сред пещерата, оградена от скали и мъх, от море и пясък, се появи същество, създадено от облачна мъгла и светлина.
Отначало виждах скалите зад него, сякаш беше само призрак.
Водата преминаваше през него и то не докосваше земята.
После светлината се превърна във форма, формата във фигура, фигурата в човек. Ръцете му станаха ръце, тялото му — тяло, лицето му — лице.
Лицето на Макон.
Чух думите на майка си.
Той е с теб сега.
Макон отвори очи и ме погледна.
Само ти можеш да го спасиш.
Беше облечен в обгорените дрехи от нощта, в която умря.
Само че нещо беше различно.
Очите му бяха зелени.
Чародейски зелени.
— Радвам се да ви видя, мистър Уейт.
20.VI
От плът и кръв
— Макон!
С мъка се удържах да не го прегърна. Той, от друга страна, ме гледаше абсолютно спокойно и небрежно изтърсваше някакви боклучета и въгленчета от вечерното си сако. Трудно ми беше да възприема очите му. Бях свикнал с ледените черни очи на Макон Рейвънуд Инкубуса, очите, които те гледаха и не показваха нищо освен собственото ти отражение. Сега той стоеше пред мен, зеленоок като светъл чародеец. Ридли се взираше в него, напълно безмълвна. Не се случваше често Ридли да няма какво да каже.