Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
Роджър се приведе към тях и зашепна:
– За жалост демоните му оставиха сериозни белези. Не обича хората да гледат колко е уродлив.
– Вярно ли е т’ва, дето го разправят? – попита стражът. – В Хралупата убиват ли демони? Говори се, че Избавителя отишъл там и им донесъл древните бойни защити.
Роджър кимна.
– Нашият Гаред е избил десетки.
– Какво не бих дал, за да ми защитят копието, та да избивам демони – възкликна един от стражите.
– Дошли сме да търгуваме – продължи Роджър. – Скоро ще имаш тази възможност.
– Това ли карате? – попита стражът. – Оръжия?
Докато говореше, неколцина пазачи отидоха отзад, за да огледат товара.
– Никакви оръжия – отвърна Роджър, на когото само при мисълта, че могат да открият тайника, му се сви гърлото.
– Май са само тефтери със защити – каза стражар, надниквайки в една от чантите им.
– Мои са – каза Лийша. – Аз съм защитница.
– Нали беше билкарка – отвърна пазачът.
– И двете – заяви Лийша.
Стражът я погледна, после погледна Уонда и поклати глава.
– Жени воини, жени защитници – изсумтя той. – Тия по селата ’сичко ги пускат да правят.
При тези думи Лийша се наежи, но Роджър сложи ръка на рамото ѝ и тя се укроти.
Единият от стражите отиде по-назад при Защитения, възседнал Здрачен танцьор. По-голямата част от великолепната защитена броня на жребеца бе скрита, но гигантското същество се отличаваше само по себе си. Същото важеше и за ездача със спуснатата качулка. Стражът се приближи, опитвайки се да надзърне под нея. Защитения му услужи, като понадигна глава и сноп лъчи достигна мрака под качулката му.
Стражът ахна, запристъпва назад и затича към един от началниците си, който още говореше с Роджър. Прошепна нещо в ухото на лейтенанта, който изцъкли очи.
– Направете път! – кресна лейтенантът на останалите пазачи. – Пуснете ги да минат!
Той им махна да продължават и портата се отвори, давайки им достъп до града.
– Не съм сигурен дали мина добре, или не – каза Роджър.
– Станалото – станало – отвърна Защитения. – Давай да вървим, преди да се е разнесла мълвата.
Те навлязоха в оживените градски улици, направени от дъски, за да препречват пътя на ядроните към защитната мрежа на града. Трябваше да слязат от конете си и да ги поведат за юздите, което доста ги забави, но също така позволи на Защитения буквално да се изпари между конете и зад каручката.
Въпреки всичко пак не минаха незабелязани.
– Следят ни – рече Защитения, след като дъсчената улица се разшири достатъчно, за да мине той от едната страна на каручката. – Един от стражите върви зад нас, откакто сме подминали портата.
Роджър хвърли бегъл поглед назад и мерна униформата на градския страж точно преди да залегне зад сергията на някакъв продавач.
– Какво ще правим? – попита жонгльорът.
– Не можем нищо да направим – отвърна Защитения. – Само казвам.
Роджър добре познаваше заплетените улици на Анжие и ги преведе към целта им по заобиколен път през най-оживените места с надеждата да изгуби опашката. Постоянно извръщаше поглед, като че за да огледа някоя подминаваща жена или стоката на уличен търговец, но стражът винаги беше там, точно в крайчеца на полезрението му.
– Не можем да се въртим до безкрай, Роджър – каза накрая Лийша. – Нека просто да отидем при Джизел, преди да се е стъмнило.
Роджър кимна и обърна каручката право към лечебницата на госпожа Джизел, която бързо се яви пред погледа им. Сградата беше обширна, двуетажна, направена почти изцяло от дърво, както всички постройки в Анжие. От едната ѝ страна имаше малка конюшня за посетители.
* * *
– Госпожице Лийша? – възкликна изненадано момичето, което се грижеше за конюшнята, щом ги видя да спират.
– Да, аз съм, Рони – усмихна се Лийша. – Виж ти, колко си порас-нала! Учиш ли си редовно, след като вече ме няма?
– О, да, госпожице! – отвърна Рони, но очите ѝ вече бяха прехвръкнали към Роджър, а после се отнесоха и към Гаред, където се позастояха. Рони беше обещаваща чирачка, но лесно се разсейваше, особено в присъствието на мъже. Беше на петнайсет, напълно разцъфнала, и ако бе израснала по селцата, досега щеше да е омъжена и да си гледа децата, но жените в Свободните градове се омъжваха по-късно и Лийша благодареше за това.
– Тичай да кажеш на госпожа Джизел, че сме пристигнали – заръча ѝ Лийша. – Нямаше време да ѝ пиша и може и да не намери място за всички ни.
Рони кимна и се затича. Още преди да свършат с изчеткването на конете женски глас извика: „Лийша!“. Лийша се обърна и в същия момент попадна в задушаващата прегръдка на госпожа Джизел, която я притисна към огромните си гърди.