Пустинното копие

* * *

Мина повече от месец, откакто пролетта стопи снеговете, а дърветата, които ограждаха вестоноския път за Анжие, вече зеленееха от свежите си листа. Роджър се беше притиснал към Лийша, докато яздеха. Така и не се научи да язди като хората, а и по принцип нямаше много вяра на конете, особено на тези, които не бяха впрегнати в каруца. За щастие, беше достатъчно дребен, та да седи зад Лийша, без да напрягат животното прекалено много. А както ставаше с всичко, с което Лийша се хванеше, тя бе овладяла ездата на бърза ръка и сега уверено направляваше коня.

Фактът, че се връщаха в Анжие, никак не помагаше на бълбукащия му стомах. Когато напусна града с Лийша преди година, той го беше направил както за да я заведе у дома, така и за да спаси живота си. Въпреки че беше с могъщите си приятели, Роджър не чакаше завръщането си с нетърпение, особено след като от Гилдията на жонгльорите щяха да разберат, че е още жив.

– Да не е с наднормено тегло? – попита Лийша.

– Моля? – каза Роджър.

– Херцог Райнбек – поясни Лийша. – С наднормено тегло ли е? Пие ли?

– Два пъти „да“ – отвърна Роджър. – Изглежда, сякаш е погълнал цяло буре с бира, а и това не е далеч от истината.

Цяла сутрин Лийша му бе задавала въпроси за херцога, а неуморният ѝ ум не спираше да обмисля диагноза и възможен лек, въпреки че срещата с човека още ѝ предстоеше. Роджър знаеше, че работата ѝ е важна, но вече бяха минали близо десет години, откакто бе живял в двореца. Много от въпросите ѝ подлагаха на изпитание паметта му, а той и представа си нямаше дали отговорите му все още бяха верни.

– Да е имал понякога проблеми с представянето в леглото? – продължи Лийша.

– Че как, по Ядрото, ще знам? – сопна ѝ се Роджър. – Той не беше от тия, дето мърсуват с малки момченца.

Лийша му се начумери и Роджър веднага се засрами.

– Какво те мъчи, Роджър? – попита тя. – Цяла сутрин си разсеян.

– Нищо не ме мъчи – отвърна Роджър.

– Не ме лъжи – рече Лийша. – Никога не те е бивало в това.

– Нали вървим отново по тоя път и мислите ми май все се връщат към миналата година – отговори Роджър.

– Лошите спомени са навсякъде – съгласи се Лийша и извърна очи встрани от пътя. – Все очаквам от гората да изскочат разбойници.

– Няма да посмеят, щом си имаме такава компания – увери я Роджър и кимна към Уонда, която яздеше лек бърз кон пред тях, а големият ѝ лък, снабден с тетива, бе готов в калъфа до седлото ѝ. Тя седеше изправена, нащрек, а очите ѝ гледаха зорко от белязаното ѝ лице.

Зад тях яздеше Гаред върху тежкия си товарен кон, но в близост до гиганта огромното животно изглеждаше с по-нормални размери. Грамадните дръжки на брадвите му се подаваха иззад всяко рамо, можеше да ги грабне на мига. И двамата бяха обучени ловци на демони и Роджър и Лийша нямаха причина да се страхуват от простосмъртни врагове.