Белязана [bg]

— Нещо не е наред ли, мила? — невинно запита тя.

— Не мога да дишам на сушата — каза Миранда.

— Така ли? — изрече Калипсо.

— И едва се движа.

— Предполагам искаш да разваля малката магийка, която направих.

— Ще ти бъда благодарна! — рече девойката.

— Ако желаеш, можеш да останеш тук — предложи русалката.

— С радост, но трябва да посетя друг наставник… — обясни Миранда.

— Кого?

— Лейн. Би ли могла да развалиш магията и да довършим разговора на повърхността? Чувствам се малко странно с лице, потопено във водата.

— Лейн? Не мога да се сетя… няма значение, доведи и него! Колкото повече, толкова по-весело! — с надежда рече жената.

— Ох! — възкликна Миранда.

— Какво има?

— Мин се опитва да ме изтегли от водата. Ужасява се от нея.

— Виж ти. Пълни сме с извинения. Много добре. Ще те чакам утре, още призори. И доведи Дийкън! — рече Калипсо, допирайки пръсти до медальона си.

В типичния си игрив маниер, русалката пропусна да даде време на момичето да изтегли главата си от водата, преди да развали магията. Резултатът бе пристъп на кашлица и давене, последвал изправянето и първото вдишване на въздух след потапянето. Бе подгизнала до кости и макар тук да бе по-топло от обичайното, беше започнала да трепери. Докато се отдалечаваше, чу наставничката си да изплува на повърхността.

— Ето, за да видиш, че не съм толкова лоша! — викна тя.

Миранда дочу рязко изщракване с пръсти и водата моментално се отдръпна от нея като завеса, значителна порция оплискала Мин. Изсушена, девойката моментално се почувства по-добре.

— На всяка цена ще те науча на това заклинание. Доста е полезно! — каза русалката, докато скачаше и се гмурваше грациозно.

Мин се отърси и погледна към езерото с презрение.

— Не я съди прекалено, Мин. Просто е самотна. Това кара хората да вършат странни неща. Лично мога да потвърдя — каза Миранда, докато се отправяше към постройката с храната.

Дийкън очевидно се бе оттеглил сред книгите си, защото го нямаше. Девойката се наслади на вечерята и се отправи към Лейн. Спазвайки скорошната традиция, той се биеше по-бързо и я затрудняваше повече от когато и да било досега. Трудно беше да поддържа темпото му, а когато ударите му започнаха да я застигат все по-често, Миранда бавно започна да гледа на сблъсъците им като на реални битки. Откри, че се бие не за да се научи, а за да победи.

Имаше някакво чувство. Не беше гняв, страх или омраза. Представляваше нещо по-дълбоко. Подтикваше я да замахва по-силно и да се движи по-бързо. Усещаше го да се задълбочава всеки път, когато успееше да нанесе удар, копнеейки за още, когато тренировката приключи. Накрая девойката се оттегли, без да обръща внимание на получените удари. На сутринта нямаше да има и следа от белези, тъй като това, за което бе говорел Дийкън, започваше да се случва. Умът й инстинктивно създаваше целителна магия след понесен удар, продължавайки работата дори и когато девойката спеше.