В здрача на вторник [bg]

— О, не — отвърна Лорна. — Тя не проявяваше открита враждебност, или поне невинаги. Все се опитваше да помага. И в това беше проблемът. Когато беше тийнейджър, се зае да боядиса стаята си.

— Какво лошо има в това? — попита Фрида.

— Лошото беше в начина, по който го направи. Резултатът беше плачевен, истинско бедствие. Във всяко нейно действие имаше по нещо стряскащо. — Лорна взе чашата си, а после я постави обратно, без да отпие от кафето. — От време на време в собствения ми живот е имало трудности. Може би, гледайки тази къща, си мислите, че всичко ми е наред.

„Не“, каза си наум Фрида. Нито за миг не си го бе помислила.

— Знам какво е човек понякога да се чувства безполезен — продължи Лорна. — Но имаш семейството си, приятелите си, работата си, които ти помагат да си възвърнеш самочувствието. Когато Бет получаваше онези пристъпи обаче, си давах сметка какъв може да бъде животът, ако човек няма всичко това около себе си.

— Знам, че би могла да се превърне в жертва. Въпросът ми е дали тя самата може да прояви насилие? — попита Фрида.

— Не желая да говоря за тези неща — каза Лорна. — Единственото, което искам, е да е в безопасност.

Фрида се загледа през прозореца. Градинарят подрязваше един розов храст толкова ниско, че от него оставаха къси стърчащи пръчки. Това не беше ли прекалено? Щеше ли някога отново да се разлисти и да цъфне?

— Дъщеря ви някога била ли е подлагана принудително на психиатрично лечение?

Лорна поклати глава неодобрително.

— Никога не сме искали подобно нещо. Тя получаваше медицинска помощ само когато й се налагаше.

— А посещаваше ли психиатър по времето, когато изчезна?

— Да, тогава й прилагаха някакво лечение.

— Бихте ли ми казали какво по-точно беше това лечение?

— Не знам подробности, но не мисля, че беше особено ефикасно — отвърна Лорна.

— Спомняте ли си името на лекаря?

— Беше жена, но не мисля, че беше избрала подходящото лечение, защото състоянието на Бет се влоши.

— Но как се казваше?

— О, не знам — отвърна нетърпеливо Лорна. — Мисля, че беше д-р Хигинс.

— А първото й име?

Лорна очевидно все повече губеше търпение.

— Беше нещо с „Е“. Може би Ема. Или Елинор. Както и да е. Никой от тях не успя да й помогне.