Да започнем отначало

Гледам и нищо не разбирам.

— Списание?

— Не просто списание, а моето списание! Ще излезе чак утре на пазара, но аз имам предварително копие. Виж, това е моята статия — казва тя, като прелиства страниците и отваря на една, която навира в очите ми.

— Но това е страхотно, Фиона, добра работа — кимам, а очите ми прескачат по моделите, които позират с различни продукти. Но за да съм честна, трябва да кажа, че Фиона е снимала стотици снимки с продукти и не проумявам защо е толкова възторжена сега.

— Не, не ти говоря за моята работа — възкликва, сякаш е ясно за какво говори. — Сочи с пръст. — Говоря ти за твоята чанта! Виж! — настоява, като забива пръста си в страницата.

Поглеждам там, където сочи, и виждам на цялата страница лъскава снимка на модел с моята чанта през рамо.

— Уха, виж ти — казвам, чувствайки изненадващо удоволствие. Фиона ми върна чантата преди няколко дни, но е странно да я видя на снимка в списание. — Добре изглежда, нали?

— Добре ли? Изглежда страхотно! Фантастично! — вика тя, отгръща страницата и ми сочи друга. — Виж, стилистът я хареса толкова много, че я използва и тук.

Боже! Така беше. Изумена, гледам още различни снимки. Има една, на която моята чанта е пълна с козметични продукти, друга, на която може да се види подплатата, още една в близък план, където се виждат малките пайети, една, на която моделът е преметнал кожените дръжки през голото си рамо… Чувствам се изпълнена с радост. Знаех, че съм свършила добра работа, но чак толкова? Изглеждаше по-добре отколкото съм мечтала.

— И това не е всичко! — като обръща страниците и стига до края на снимките, тя ми показва едно каре: Фотограф Жан-Клод. Модел: Ейми Тру Инк. Стилист: Ейми Уудс. Текст: Фиона Манеринг. Чанта — Тес Конъли.

— Не е ли страхотно?

— Чакай само да кажа на дядо, няма да повярва — казвам развълнувано. Но като познавам дядо, ще повярва и още как. Винаги е казвал, че имам талант; винаги е вярвал в мен. Като Фъргюс. При мисълта за него ме пронизва тъга. Не мога да му кажа, не мога да споделя с него това.

Поглеждам отново към телевизора, сетне го изгасвам.

— Знаеш ли, мисля да си легна рано тази вечер — казвам и затварям списанието.

— Прекалено си развълнувана? Емоциите ти дойдоха в повече? — усмихва се тя.

— Да, нещо такова — усмихвам се и аз. И това е самата истина, прекалено съм развълнувана. Чантата ми е в списание „Сетърдей Спийкс“. Никак не е лошо за първи опит. Човек никога не знае, това може да е първата стъпка към мечтата ми. Надеждата припламва като пламъче. Мислила съм за работа и не съм сигурна какво мога да правя, освен да постъпя в някоя временна агенция, да разхождам кучета или да гледам деца. Но може би, ако правя моите чанти в свободното си време… може би това е начало… може би един ден ще има цяла фотосесия, посветена на моите чанти…