Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
Изпълнена съм с радост и задоволство. Най-добрата ми приятелка е влюбена, сър Ричард оправи проблемите на фирмата, партито има огромен успех… диджеят пуска музиката и всички се струпват на дансинга. Нещата се развиват чудесно, с изключение на едно — оглеждам залата, надявайки се да зърна високата фигура с широки рамене и грива от непокорна тъмна коса.
Къде си, Фъргюс? Докато задавам мълчаливо въпроса, отлично знам, че не знам отговора. Цяла вечер се опитвах да не мисля за него, но с всеки изминал час се хващам, че все по-често гледам към вратата, надявайки се да се появи в последната минута. Той не дойде.
— Реших да мина да те видя — обръщам се и виждам Фиона до мен. — Изпратих Рики да потърси повече от прекрасните пролетни рулца. — Тя се усмихва, сетне се мръщи. — Хей, добре ли си?
— Само малко уморена — признавам. — Мисля, че е време да си вървя.
— Вече? — тя е разочарована.
— Не искам да се превърна в тиква — опитвам да шегувам, но не мога да заблудя Фиона.
— Искаш ли да се прибера с теб? — пита загрижено тя.
— Не, не разбира се — протестирам бързо. — Остани, това е твоята нощ. — Между другото, означава ли, че пролетните рулца ще заменят диетата на дъгата?
Тя се смее.
— Никога повече, обещавам. Повече никакви глупави диети, никакво тайно ядене, никакви опити да намеря синя храна. — Тя клати глава.
— Поздравявам те, скъпа моя приятелко — казвам бързо и този път не мисля точно за годежа, а за битката, която води с храната откакто я помня, и която накрая може би ще спечели.
— Ти си следващата — уверено казва Фиона.
— О, не мисля — усмихвам се тъжно.
— Повярвай ми, има много риба в морето. Я виж мен и Рики — опитва да ме окуражи тя. Сега е влюбена и очевидно смята, че всеки трябва да има късмет. — Когато най-малко очакваш, ще срещнеш някого.
— Точно там е работата, Фи, аз вече го срещнах.
Очевидно е пила малко повече коктейли, защото очевидно не включва веднага.
— Ъ?
— О, това е дълга история — бързам да сменя темата. — Ще ти разкажа някой друг път. Сега върви и се забавлявай. — Закачам усмивка на лицето си и я прегръщам, преди да й кажа довиждане и да се промуша между останалите гости към голямата махагонова врата.
Бутам я да се отвори. От другата страна лобито е празно и тихо, и докато отивам към гардероба, зървам образа си в червена рокля в огромното позлатено огледало. Самотата ме удря. Може да имам рокля, но, както каза продавачката в благотворителния магазин „Сега единственото, което ти трябва, е някой, с когото да танцуваш“. И ако животът е като танц, тогава има само един човек, с когото искам да танцувам.
Фъргюс.
Не мога повече да крия, нито да отричам. Обичам Фъргюс. Обичам всяко обикновено нещо в него. Обичам начина, по който прави боб е препечен хляб и го превръща в най-вкусната храна на света, начина, по който мрази новогодишната нощ и превръща боклука на другите хора в прекрасни неща, начина, по който рискува живота си, за да прекоси Лондон на велосипед и да помогне на приятел. И начина, по който ме обичаше заради онова, което съм. Нямаше нужда да се преструвам, можех да бъда себе си. Но вече е късно.
Открих себе си, но загубих Фъргюс.
Вземам палтото си, спирам, слушам музиката и смеховете, които се носят откъм залата, преди да вдигна яката си. Излизам навън на студения въздух. Напълвам дробовете си с него и тръгвам, като оставям веселбата зад себе си.
41.
И така, животът продължава.
Причината е следната: животът не ти позволява да легнеш в леглото и да се самосъжаляваш. Той прилича малко на моята майка: когато бях тийнейджърка, тя нарочно пускаше прахосмукачката пред вратата ми в неделя сутрин, за да ме накара да стана. Деспотичен и нахален, животът не приема „не“ за отговор.
Повярвайте ми.
Животът не се интересува дали се чувстваш депресиран или нещастен, с разбито сърце или объркан, дали нещата са се развили по начина, по който ти си искал. Светът няма да спре да се върти, докато ти се почувстваш по-добре. Напротив, животът запретва ръкави и иска да продължиш и да се справиш.