Вечната нощ [bg]

С отдалечаването им от брега лодката друсаше все по-силно.

Родения държеше здраво каишите на бомбата, а Еф държеше курса и гледаше да не ги прекатури. Покрай бордовете се плиска­ше гъста, черно-зелена вода и пръските й достигаха покритието на бомбата и дъбовите урни; на дъното се образуваше локвичка. Дъждът отново запръска и те потеглиха по посока на вятъра.

Господин Куинлан вдигна урните от мокрото дъно на лодка­та и ги отдалечи от водата. Еф не знаеше какво означава това, но пренасянето на останките на Древните до мястото на произхода на последния от тях му напомни, че краят наближаваше. Потре­сът от видяното у Зак го беше извадил от равновесие.

Мина покрай втория остров - дълъг скалист бряг, зад който се издигаха голи, умиращи дървета. Еф провери картата; хартията се овлажни в ръката му, а мастилото започна да се размива.

Опита се да надвие шума на мотора и на вятъра, но болката в ребрата пристягаше гласа му:

- Как Господаря е изградил тази...симбиотична връзка със сина ми, без да го е превърнал?

Не знам. Важното е, че сега е далеч от Господаря.

- Влиянието на Господаря ще изчезне в мига, когато се спра­вим него, заедно с всичките му вампири?

Всичко, което Господаря е представлявал, ще изчезне.

Еф бе въодушевен. Изпитваше истинска надежда. Вярваше, че той и Зак могат отново да бъдат баща и син.

- Смятам, че ще е малко като оправяне след забъркване с ня­кой култ. Без повече терапии и подобни. Просто искам да го вър­на в старата му спалня. Да започна оттам.

Единствената терапия е оцеляването. Не исках да Ви го казвам преди, понеже се боях да не загубите концентрация. Вярвам, че Гос­подаря е подготвял сина Ви за бъдещото си тяло.

Еф преглътна.