Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Георг си взема една бразилска пура от шкафа.

— Вацек те смята сега за свой брат — отвръща той. — Това ли е конфликтът на твоята съвест?

— Не. На всичко отгоре той е и нацист… с това отново се заличава едностранното побратимство. Но да не се отклоняваме от темата.

— Вацек е и мой брат — заявява Георг и духва белия дим на бразилската пура в лицето на една гипсова света Катарина. — Лиза мами и мене също тъй, както него.

— Сега ли го измисли? — питам изненадан.

— Съвсем не. Но тогава откъде взема тя всичките си дрехи? Вацек като съпруг не се и замисля върху този въпрос, но аз се замислям.

— Ти?

— Тя сама ми призна, без да съм я питал. Заяви, че не иска да съществува никаква лъжа между нас. Каза го честно… не на шега.

— А ти? Ти й изневеряваш с неземните образи на твоята фантазия и на твоите илюстровани списания.

— Разбира се. Какво значи въобще да изневеряваш? Тази дума я употребяват винаги точно тези, които сами изневеряват. Откога чувството има нещо общо с морала? За това ли се заех тук, всред символите на преходността, с твоето следвоенно възпитание? Изневяра… каква вулгарна дума за най-изтънченото, крайно недоволство, за търсенето на все повече и повече неща…

— Които получаваме даром! — прекъсвам го аз. — А късокракият, но много силен мъж, когото ей сега видя да завива вън, през вратата, с подутина на главата си, е току-що изкъпаният касапин Вацек. Косата му е подстригана и още влажна от Bay Rum37. Той иска да се хареса на жена си. Не те ли трогва това?

— Разбира се; но той никога няма да се хареса на жена си.

— Тогава защо се е омъжила за него?

— От тогава е остаряла с шест години. Омъжила се е за него през войната, когато е била твърде гладна, а той е можел да й набавя много месо.

— Защо не го напусне?

— Защото я заплашва, че в такъв случай ще избие цялото й семейство.

— Тя ли ти разказа всичко това?

— Да.

— Боже мой — казвам аз. — И ти го вярваш?

Георг изкусно пуска едно колелце тютюнев дим.

— Когато ти, горд цинико, някога станеш на моите години, може би ще разбереш, че да вярваш е не само удобно, но често дори отговаря на истината.

— Добре — казвам аз. — Но как стои въпросът с касапския нож на Вацек? И с очите на вдовицата Конерсман?

— Това е твърде печално — отвръща Георг. — А Вацек е идиот. В момента неговият живот е по-добър от когато и да било преди, защото Лиза го мами и затова се държи по-добре с него. Ще видиш какъв вик ще нададе щом отново му стане вярна и започне да си изкарва яда на него. А сега ела да ядем! Върху този случай все още можем да размишляваме.

Едуард едва не получава удар, когато ни вижда. Доларът се е покачил кажи-речи на билион, а ние все още се явяваме с нашите неизчерпаеми купони за ядене.

— Вие ги печатате! — твърди той. — Вие сте фалшификатори! Печатате ги тайно!

— Бихме желали бутилка „Форстер Езуитенгартен“ след яденето — казва с достойнство Георг.